Величие и падение на куртизанките
- Автор: де Бальзак Оноре
- Год: 1980
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Ангелина Терзиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Величие и падение на куртизанките». Краткое содержание книги:
Като влезе от горната страна на улица Моано, Пейрад забеляза Контансон; той го задмина, изкачи се пръв, чу стъпките на агента си по стълбите и го въведе вътре, преди фламандката да успее да подаде носа си от кухнята. Едно звънче, задвижвано от решетеста вратичка на третия етаж, където живееше шлифовчикът, предупреждаваше обитателите на третия и четвъртия етаж, когато някой идваше при тях. Излишно е да казваме, че щом настъпеше полунощ, Пейрад обвиваше с памук чукчето на звънеца.
— Какво си се разбързал толкова, философе?
„Философ“ бе прозвището, дадено от Пейрад на Контансон, съвсем заслужено от този Епитет на доносчиците. А името Контансон бе, уви, едно от най-старите имена на нормандското феодално дворянство, (Виж романа „Братята утешители“.)
— Разбързал съм се, че има да се вземат някакви си десет хиляди.
— Какво? Нещо политическо ли?
— Не! Дреболия! Барон дьо Нюсенжан, знаете го, стар патентован обирач, се е разбесувал подир някаква жена, която видял във Венсенската гора, и сега трябва да му я намерим, иначе ще умре от любов… Вчера са свикали консулт от лекари, както ми каза лакеят му… Вече съм му измъкнал хиляда франка под предлог, че ще търся принцесата.
И Контансон разказа за срещата между Нюсенжан и Естер, като добави, че баронът имал и някои нови сведения.
— Добре — каза Пейрад, — ще намерим тази Дулцинея; кажи на барона да дойде с кола тази вечер на Шан-з-Елизе, при авеню Габриел, на ъгъла с алея Марини.
Пейрад изпрати Контансон, после почука по уговорения начин на вратата на дъщеря си. Той влезе радостен, тъй като случаят току-що му бе подхвърлил средството, чрез което най-после щеше да получи желаната служба. Настани се в едно удобно валтеровско кресло, целуна Лиди по челото и й каза:
— Изсвири ми нещо…
Тя изсвири една пиеса за пиано от Бетховен.
— Добре го изсвири, сърничке моя — каза той и привлече дъщеря си. — Знаеш ли, че вече навършваш двадесет и една години? Трябва да се омъжиш, защото татко е преминал седемдесетте…
— Щастлива съм тук — отвърна тя.
— Само мен ли обичаш, мен стария и грозния? — запита Пейрад.
— А кого искаш да обичам?
— Ще вечерям с теб, сърненцето ми, предупреди Кат. Смятам да си създам положение, да си намеря служба и да ти намеря съпруг, достоен за тебе… някой добър и способен младеж, с когото да можеш един ден да се гордееш…
— Само един съм видяла, който да ми харесва за съпруг…
— Видяла си такъв мъж?…
— Да, в Тюйлери — продължи Лиди, — мина покрай мене, водеше под ръка графиня Серизи.
— Как се нарича?
— Люсиен дьо Рюбампре!… Бяхме седнали с Кат под една липа; не мислех за нищо. До мен имаше две жени, те казаха: „Ето госпожа дьо Серизи и хубавия Люсиен дьо Рюбампре.“ Погледнах двойката, към която гледаха и те. „Ах, миличка — отвърна другата, — има истински щастливи жени!… На тази всичко се прощава, защото по баща е Ронкьорол, а мъжът й е силен на деня.“ — „Но, миличка — възрази първата. Люсиен й струва много…“ Какво значи това, татко?
— Глупави приказки на хора от висшето общество — отговори добродушно Пейрад на дъщеря си. — Може да са намеквали за някакви политически събития.
— Вие ме запитахте и аз ви отговорих. Ако искате да ме омъжите, намерете ми съпруг да прилича на този младеж…
— Дете! — отвърна баща й. — Красотата у мъжа невинаги е признак на доброта. Надарените с приятна външност младежи не срещат никаква трудност в жизненото поприще, следователно не проявяват никакви способности, те са покварени от предложенията, отправяни им от обществото, за които им се налага по-късно да плащат с лихвата!… Бих искал да ти намеря някого, когото буржоазията, богаташите и глупците изоставят без помощ и без покровителство…
— Кой е той, татко?
— Човек с неизвестни способности… Но, хайде, скъпо мое дете, аз имам начин да разтърся всички тавани на Париж и да изпълня плана си, като дам на чувствата ти съпруг, красив като нехранимайкото, за когото ми говориш, само че с бъдеще, един от белязаните за слава и богатство… О, как не се сетих! Сигурно имам цяло стадо племенници, а сред тях все ще има някой достоен за тебе… Ще пиша в Прованс, а може и да наредя те да пишат!
Странно нещо! В същия миг един млад човек, племенник на дядо Канкоел, примиращ от глад и умора, тръгнал пеш от департамента Воклюз, влизаше в Париж през заставата Итали, за да намери чичо си. В мечтите на семейството, което не познаваше живота му, името Пейрад извикваше множество надежди: мислеха, че се е завърнал от Индия с милиони! Насърчен от такива разкази край огнището, племенникът, наречен Теодоз, предприе дълго пътуване, с цел да открие баснословния чичо.