Величие и падение на куртизанките

Политическата, както и криминалната полиция избираше хората си главно измежду известни, зарегистрирани вече агенти, с които бе свикнала да работи, които са войниците на онази толкова необходима за правителствата тайна сила, независимо от приказките на човеколюбците или на не много нравствените нравоучители. Неограниченото доверие към двама или трима първенци със закалката на Пейрад и на Корантен означаваше за тях правото да използуват и неизвестни лица, разбира се, винаги със задължението при важни случаи да се отчитат в министерството. Ето защо опитът и ловкостта на Пейрад бяха особено ценни за Корантен, който, след като премина бурята през 1810 година, възлагаше работа на стария си другар, съветваше се винаги с него и задоволяваше щедро нуждите му. Корантен намери начин да дава около хиляда франка месечно на Пейрад. От своя страна, Пейрад му направи огромни услуги. През 1816 година, след разкриването на заговора, в който щеше да се натопи и бонапартистът Годисар, Корантен се опита да възстанови Пейрад в Главното полицейско управление; обаче някаква неизвестна, но влиятелна личност го отстрани. Ето защо, в желанието си да станат незаменими, Пейрад, Корантен и Контансон бяха организирали без знанието на херцог д’Отрант и за сметка на Луи XVIII контраполиция, в която работеха Контансон и други първостепенни агенти. Луи XVIII почина, уведомен за тайни, които ще си останат неизвестни и за най-добре осведомените историци. Борбата между Главното полицейско управление на кралството и кралската контраполиция предизвика отвратителни афери, чиято тайна се запази с отсичането на няколко глави. Тук не му е нито мястото, нито времето да навлизаме в подробности в тази област, защото „Сцените от парижкия живот“ не са „Сцени от политическия живот“; достатъчно е да посочим откъде идеха доходите на човека, наричан в кафене „Давид“ „дядо Канкоел“, и какви нишки го свързваха със страшната и тайна сила на полицията. От 1817 до 1822 година Корантен, Контансон, Пейрад и техните агенти имаха често задачата да шпионират дори самия министър. Това обяснява защо министърът отказа назначаването на Пейрад и Контансон, върху които, без те да знаят, Корантен прехвърли подозренията на министрите с цел, когато възстановяването му се окаже невъзможно, да използува своя приятел. Министрите се довериха на Корантен, като го натовариха да следи Пейрад, което предизвика усмивка у Луи XVIII. Така Корантен и Пейрад станаха пълни господари на терена. Контансон, който дълго време бе работил с Пейрад, продължаваше още да му служи. Той се бе поставил в услуга на тайните агенти в търговията по нареждане на Корантен и Пейрад. Всъщност, вследствие на своеобразното настървение, пораждано от упражняваната с любов професия, тези двама генерали обичаха да поставят най-способните си войници навсякъде, където можеха да се получат обилни сведения. А при това пороците на Контансон и извратените му нрави, които го бяха смъкнали по-ниско от двамата му приятели, изискваха толкова много средства, че му се налагаше доста да поработи. Без да издава каквито и да било тайни, Контансон бе казал на Лушар, че познава човека, годен да задоволи барон дьо Нюсенжан. Наистина Пейрад бе единственият таен агент, който можеше да извършва безнаказано полицейска работа за сметка на частно лице. След смъртта на Луи XVIII Пейрад загуби не само цялото си влияние, но и печалбите от службата си на редовен доносчик на негово величество. Продължавайки да се смята за крайно необходим, той бе продължил да живее както по-рано. Жените, хубавото ядене и клубът на чужденците бяха опазили от каквито и да било спестявания човек, радващ се на железен организъм, като всички хора, родени за порочен живот. Между 1826 и 1829 година обаче, когато наближаваше седемдесет и четвъртата си годишнина, той бе започнал, както сам казваше, да слага спирачките. С всяка изминала година Пейрад виждаше как намалява състоянието му. Той бе свидетел на погребването на полицията, виждаше с болка как правителството на Шарл X изоставя добрите традиции. От ненавист към това оръдие за управление и решила предварително, че трябва да повиши нравствеността на горната институция, Камарата нарязваше при всяка нова сесия сумите, необходими за съществуването й. „Все едно да искаш да готвиш с бели ръкавици“ — казваше Пейрад на Корантен. Те двамата бяха предвидили още през 1822 година събитията през 1830. Познаваха потайната омраза, изпитвана от Луи XVIII към наследника му, с което се обяснява пренебрежителното му отношение към хората от по-малкия клон на Бурбоните; ако не беше тя, и царуването, и политиката му щяха да си останат пълна загадка.