Забравената градина

— Пристрастена съм към тях — заяви Руби, лапна един розов бонбон и го засмука с бузите си. — Сериозно пристрастена. Понякога още не съм изсмукала единия, и лапвам друг. — Подъвка ожесточено, после преглътна. — О, така е добре. Животът е твърде кратък, за да се ограничаваме, не мислиш ли?

Въпреки късния час улиците бяха пълни с автомобили. Двете прелетяха с висока скорост по нощната магистрала, чийто асфалт плуваше в оранжевите сияния на дъговидните крайпътни лампи. Руби караше бързо и натискаше за кратко спирачката само в краен случай, като жестикулираше и кимаше с глава на другите водачи, които се осмеляваха да се изпречат на пътя им, а Касандра гледаше през прозореца, проследявайки мислено концентричните пръстени на лондонските архитектурни тенденции. Обичаше да си представя градовете така. Пътуването от покрайнините към центъра беше като пътешествие с машина във времето назад към миналото. Съвременните хотели в близост до летището и широките и гладки основни пътни артерии отстъпваха място на къщи с кварцова мазилка, заменени от внушителни жилищни кооперации, които на свой ред отстъпваха пред мрачни викториански тераси.

Колкото повече се приближаваха към центъра на Лондон, Касандра си напомняше, че трябва да каже на Руби името на хотела, който си беше резервирала за две нощувки, преди да замине за Корнуол. Разрови чантата си за пластмасовата папка, в която държеше документите за пътуването си.

— Руби, близо ли сме до Холбърн? — попита тя.

— До Холбърн ли? Не. В другия край на града е. Защо?

— Там е хотелът ми. Разбира се, мога да взема такси, не искам да ме караш чак до хотела.

Руби се втренчи в нея толкова дълго, колкото Касандра да се притесни, че погледът й не е на пътя.

— Хотел ли? Нищо подобно. — Руби превключи скоростите и натисна спирачката точно навреме, за да избегне сблъсъка с един бял микробус отпред. — Ще отседнеш у дома и без никакви възражения.

— О, не — възрази Касандра, а в съзнанието й все още ясно проблясваше син метал, — не мога да приема, много ще те притесня. — Постепенно отпусна хватката си около дръжката на вратата. — А и вече е твърде късно да отменям резервацията си.

— Никога не е твърде късно, аз ще го направя. — Руби отново се обърна към Касандра, а коланът толкова силно притискаше гърдата й, че тя едва не изскачаше от блузата. — Изобщо няма да ме притесниш. Приготвила съм ти леглото и с нетърпение очаквам посещението ти. — Ухили се до ушите и добави: — Татко жива ще ме одере, ако разбере, че съм те пуснала на хотел.

Когато стигнаха в Южен Кензингтън, Руби даде на заден и вкара колата на миниатюрно местенце, а Касандра притаи дъх, възхищавайки се безмълвно на енергичната самоувереност на жената.

— Пристигнахме. — Руби извади ключа от таблото и направи знак към една бяла тераса от другата страна на улицата. — Най-сетне у дома.