Тайният орден

— За чия несигурност говорим сега? — ухили се той.

Наместо да изтърси грубата забележка, която беше на върха на езика ѝ, тя остави пръста на едната ѝ ръка да свърши работата.

— Чудесно — рече Харват. — Ако можеш да преброиш до две, ще ти дам препечения си хляб.

Кордеро се изправи.

— Надявам се да прекараш добре остатъка от престоя си в Бостън.

Преди Харват да успее да отговори, тя се завъртя на пета и тръгна към вратата.

Той измъкна няколко банкноти от джоба си, отдели толкова, колкото смяташе, че е сметката им, и ги пусна на масата. Погледна недовършения омлет и със съжаление реши да го остави. Грабна палтото си от облегалката на стола и тръгна да я догони.

— Лара — забърза Харват по улицата, за да я настигне. — Лара! По дяволите, следовател Кордеро!

Най-сетне тя спря на тротоара и се обърна с ръце на хълбоците.

— Даваш и получаваш, господин Харват. Не искам нищо друго. Нямам желание да чувам никакви глупости.

Те може да минават в Джорджтаун, но не и тук, не и с мен.

Боже мили, колко беше ядосана, да не говорим колко упорита. Искаше му се да ѝ обясни какво става, но нея все я избиваше на кавга. Държеше всичко да става по нейния начин. Толкова много приличаше… на него самия.

— Ела насам — рече той и се опита да я насочи към входа на съседната сграда.

— Идеята не е добра — скастри го тя и свали пръстите му от ръката си. — Ако имаш да ми кажеш нещо, кажи го тук и сега.

Улицата беше страшно оживена.

— Ще ти кажа каквото искаш да знаеш, но не може да стане тук на тротоара сред толкова много хора. Не и тук.

Тя погледна часовника си.

— Имам да свърша нещо, ако искаш, ела с мен, може да говорим по пътя.

Харват се съгласи и тръгнаха към колата ѝ. Щом наближиха, той реши, че ще говорят вътре, но тя отмина и продължи напред.

— Къде отиваме, следовател Кордеро? — попита той.

— Смятам да убия с един куршум два заека — отвърна тя и млъкна.

Прекосиха Маунт Върнън Стрийт и завиха по тротоар, покрит с черни и червени плочки. След още една пресечка Харват се сети закъде са се запътили.

— Имам леля, която не е много добре — отбеляза Кордеро и тръгна по каменните стъпала пред тях.

Като дете Харват бе посещавал католическо училище и беше влизал в много такива храмове. Този тук в Бостън бе с изумителна архитектура. За разлика от онези, които познаваше, църквата бе изградена предимно от тухли, които архитектите не се бяха опитали да прикрият, а по-скоро бяха подчертали с каменни орнаменти. Комбинацията беше наистина красива.

Времето на тяхното посещение беше много подходящо за целта им. Вътре беше безлюдно, с изключение на невидим органист, който упражняваше песента на Гибън „Всемогъщи прави Боже“, която Харват не беше чувал от гимназията. Единственият начин, по който можеше да опише въздействието ѝ, беше — „хипнотизиращ“.

Винаги се бе питал как композиторите на религиозна музика успяват да създадат творби, които да звучат така съвършено. След гимназията и преди да постъпи в колежа, Харват се запозна с извънредно интересна органистка — тайнствена фигура, която хората чуват, но никога не виждат. Двамата водеха дискусии за религиозната музика и органистката го бе поканила да я посети там, където работи, което той и направи.