Клер Маркорт отдавна трябваше да е в леглото. Не биваше да отваря втората бутилка бяло бургундско, която беше в хладилника. Остави празната си чаша в умивалника и тръгна нагоре по стълбите. Ала четирийсет и пет годишните често стават сантиментални. Колкото повече пиеш, толкова повече се размекваш. Извади бутилката и излезе навън.
Нощта беше топла, а мирисът на океана се смесваше с аромата на цъфнали магнолии. Недалеч от нейния басейн пенести вълни се разбиваха на тихия плаж.
Тъжно бе наистина, че майка ѝ не доживя да види всичко, което дъщеря ѝ постигна — кариерата ѝ, красивия съпруг и трите им прекрасни деца, къщата на Сий Айлънд с великолепните покрити с мъх дъбове. Сигурно щеше много да се гордее.
Истината бе, че тя не доживя да види дори как дъщеря ѝ се дипломира в колежа. Ракът я погуби и у Клер все по-често се надигаше страхът, че болестта би могла преждевременно да отнеме и нея от семейството ѝ.
Наля си нова чаша, остави бутилката на масата отвън и пристъпи напред до самия край на верандата. Наистина се размекваше. С поглед, зареян към океана, отпи голяма глътка и затвори очи. Вълните все така заливаха плажа и тя се замисли какво щастие е, че отново е тук в Джорджия, далеч от клаксоните и шумния трафик на Манхатън. В последно време семейството идваше все по-рядко на Сий Айлънд. Всички бяха много заети. Странното беше, че щом веднъж Пол и децата пристигнеха тук, никой не искаше да си тръгва.
Не ги обвиняваше. За всички тях островът беше извор на сили, тук се възстановяваха. Само тук се чувстваха наистина у дома и в пълна безопасност.
Шумът на вълните ѝ напомни стихотворението „Блатата на Глин“ от Сидни Ланиър.
Черпѝ смелост от земята, която Бог ти е дал, земята, която винаги те е хранила и неизменно е там, и ще получиш утеха.
Клер се усмихна и отвори очи. Надигащата се в сърцето ѝ меланхолия се насочи към пенестия гребен на поредната отдръпваща се вълна. По-често трябваше да се замисля за стихотворението и за това място. Работата я изцеждаше докрай и нямаше да става по-лесно, ако нещата продължават в посоката, в която бяха поели.
Допила и последните глътки от чашата си, тя стоеше възхитена от могъществото на океана и скоро потъна в мисли.
Така и не забеляза фигурата, която изпълзя от сенките и се насочи към верандата на къщата. Човекът изглеждаше як и пъргав. Мигновено запуши устата на Клер с облечена в ръкавица длан. Преди да разбере какво става, тя усети как нещо я пробожда и тялото ѝ мигом се отпусна. Не само не можеше да помръдне, но не бе способна да издаде дори звук.
Мъжът освободи устата ѝ, наведе се, повдигна я и я метна през рамо.
Клер чувстваше как сърцето се блъска в гърдите ѝ.Какво става— крещеше мислено тя. —Защо аз? Какво иска? Къде ме води?
Не след дълго последният ѝ въпрос получи отговор. Вперила очи в тъмните панталони и черните обувки, видя как покритата с камъни пътека свършва и мъжът тръгва по пясъка.Защо отива към плажа? Дали не търси място, на което да направи с мен онова, за което е дошъл?
Стотина метра по-нататък Клер забеляза очертанията на предмет, от който сърцето ѝ заби още по-бързо.
На брега се виждаше сива надуваема лодка „Зодиак“. Клер изпитваше панически ужас от открито море. Едно е да имаш къща на брега с изглед към океана, съвсем друго — да си насред него. Само че този път изборът не беше неин.
Мъжът остави тялото ѝ в лодката, изви носа и го насочи към водата.
Клер усети как вълните я залюляват. Стомахът ѝ се сви и тя почувства, че ще повърне, тялото не ѝ се подчиняваше. Сякаш вече не беше нейно. Като че бе изпаднала в кома и никой не знаеше, че всъщност е будна.
Докато нападателят ѝ се качваше в лодката и палеше мотора, страхът на Клер от откритото море бе изместен от ужаса, че независимо от това кой е този човек и какви са намеренията му, тя никога вече няма да види семейството си.
Около дванайсет километра по̀ на юг лодката навлезе в пролива Сейнт Саймънс и продължи към брега. Недалеч от обрасъл с дървета нос се виждаше входът към тесен извит залив. Мъжът превключи на по-бавна скорост и звукът на мотора утихна значително. Най-добре да няма свидетели.
