Отдел Убийства: Илюзия за грях

— Ти не си единствената. Я виж колко народ се е насъбрал — каза мъжът с намръщеното лице. — Ако искаш, почакай. Когато стане възможно, всички ще влязат. Но за по-сигурно ела утре.

Ира покорно се отдалечи към тълпата.

— Кво се е случило? — по навик не особено учтиво попита тя. — Защо не пускат?

— Убили са една сестра — тутакси се обадиха няколко души.

— Дойде милиция, страшна работа. Изгониха всички посетители, не пускат външни лица.

Това съобщение не направи кой знае какво впечатление на Ира. Виж, ако й бяха казали, че е убито дете, тогава вече щеше да обезумее от ужас, че може да е някое от нейните хлапета. Но щом става дума за медицинска сестра, това вече е друго нещо. Лошото е само, че не може да отиде при Павлик. Сигурно я чака, нали му беше обещала да дойде днес.

Като се поблъска из тълпата, заслушана в разговорите, Ира реши все пак да поизчака. В края на краищата сега беше шест и половина, а до края на времето за посещения оставаше още час и половина. Пък и може родителите да вдигнат врява и да поискат то да бъде удължено до девет или дори до десет часа, щом като се е случило извънредно произшествие. Ако потича и успее да хване автобуса, оттук до „Глория“ пътят е трийсет минути, така че до девет и половина ще може да постои. Дотогава милицията сигурно ще си отиде и ще се открие възможност да види Павлик или поне да му прати бонбоните и плодовете.

Ира се отдалечи от тълпата и намери една свободна пейка, закътана сред храстите от диви малини, които неизвестно защо растяха тук в изобилие. Настани се на нея и събу старите си износени обувки, за да й отпочинат краката, след което се зае да наблюдава оживлението пред блока, за да улови момента, когато милицията ще си тръгне и посетителите ще се втурнат към входа. Засега никой не излизаше отвътре, повечето влизаха. Очевидно влизащите познаваха намръщения мъж, който пазеше пред вратата, защото се спираха и здрависваха с него. Усмихваха се, сигурно си подмятаха някакви шеги, и безпрепятствено продължаваха навътре. Най-накрая от блока започнаха да излизат. Първо излязоха двама мъже с бели престилки. Те изнесоха носилка, върху която имаше тяло, покрито с чаршаф. При тази гледка Ира вече се разстрои. Спомни си, че точно по същия начин изнесоха от къщи тялото на баща й. И неговото лице беше покрито. Тогава й бяха обяснили, че така се покриват хората, когато са умрели. А когато са живи, ги носят с открити лица. Видът на тялото върху носилката я накара да потрепери. Макар че не й беше никаква тази сестра, все пак я обхвана ужас. Навярно преди два часа е обикаляла из отделението да разнася термометрите и да дава лекарствата на децата. Може и при Павлик да е ходила. Интересно, коя ли ще да е тая сестричка? Тя познаваше всички сестри в отделението и ги различаваше по отношението им към Павлик, Оля и Наташка. Имаше една, която много ги обичаше и се държеше ласкаво с тях, друга една пък беше строга и сериозна, третата изобщо смяташе, че децата не бива да се глезят, дори да са тежко болни, защото иначе се разхайтват. Щеше да е много жалко, ако са убили сестрата, дето беше мила с децата. Павлик така се беше привързал към нея! Само тя можеше да го успокои, когато се разплаче…