Отдел Убийства: Илюзия за грях
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #14
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- ISBN: 954-729-037-1
- Переводчик: Минка Златанова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Отдел Убийства: Илюзия за грях». Краткое содержание книги:
Днес Настя не беше в най-слънчевото си настроение, но това не й пречеше да се зарадва на срещата с мъжа си, който след командировката бе прекарал няколко дни при родителите си в Жуковски и едва сега се връщаше в Москва.
Льоша я посрещна с мъчителна кашлица и хрема. Очите му бяха зачервени, носът — подпухнал, целият му вид беше живо въплъщение на страданието. За разлика от Настя той боледуваше рядко, за него простудата беше необичайно състояние и затова — доста угнетително.
— Божичко — възкликна Настя, когато го видя. — Къде те хвана това?
— В самолета, предполагам — пряко сили изхриптя Алексей. — Четвърти ден ме гази, а сега е в пълния си разгар. Ти с какво се лекуваш обикновено?
— С нищо, нали знаеш. Чакам организмът ми да се оправи сам, избягвам да го глезя. Но при теб моите методи са неподходящи, ти имаш нужда от интензивно лечение. А тук нямаме нищо за настинка — притеснено каза тя. — Защо не ми звънна в службата да ме предупредиш, щях пътьом да се отбия в някоя аптека. Сега вече е късно, навсякъде е затворено.
— Нищо, ще изкарам някак до сутринта, тогава ще прескоча да си купя нещо. Хайде сега да вечеряме.
След вечерята Настя го накара да си подържи краката в гореща вода с горчица, напъха му в ушите марлени тампони с настърган лук — изпитано народно средство против хрема, — намаза стъпалата му с терпентинова паста, след което го обу с вълнени чорапи. Тя самата никога не бе опитвала този метод на лечение, но й бяха казвали, че помага.
— Нарочно ме изтезаваш — страдалчески хриптеше Льоша, като конвулсивно си дърпаше краката, докато тя мажеше стъпалата му с остро миришещата паста. Имаше голям гъдел. — Искаш да ме умориш. Инквизиторка. Трябвало е да се родиш в средновековна Испания.
— Извинявай, че съм сбъркала с пет века, но не го правя нарочно. Лежи спокойно. Не искам да умираш. Кой ще ме храни, ако не си ти?
— Користолюбива егоистка — ръмжеше той.
Но когато мъченията свършиха, той се зави с одеялото и почти на секундата сладко заспа. Настя излезе на пръсти и отиде в кухнята. Още не й се спеше и реши първо да измие мръсните чинии от вечерята, а после да си почете. През последните няколко седмици успя да си купи петнайсетина книги, които я интересуваха, но така и не можа да намери време дори да прелисти някоя от тях. Обаче не бе съдено да се осъществи предвкусваното удоволствие, не успя да си почете на спокойствие в нощната тишина. Тъкмо бе приключила с чиниите и обърсваше ръцете си с пешкира, когато тихо взе да мърка телефонът, чийто звук предвидливо бе намалила до минимум.
— Събудих ли те? — чу се в слушалката бодрият глас на Коротков, който дежуреше тази нощ.
— Още не съм си легнала.
— Тогава ще ти разкажа една приказка за лека нощ и сладки сънища.
Сърцето й се сви от лоши предчувствия. Юра нямаше навик да й се обажда нощем за дребни неща.
— Сестра Марфа е убита. Удушена. Направо в стаята на Галина Терехина.
Глава 7
Ира Терехина никога не се замисляше над твърдението, че човек бързо и лесно свиква с хубавото, но дълго и трудно отвиква от него. Тя беше изживяла само една-единствена тежка промяна, когато от щастливо момиче с многобройно семейство изведнъж се превърна в сираче и остана сам-сама да живее в интернат. Това обаче се случи толкова отдавна, че болката някак поутихна. Оттогава животът й винаги беше труден и просто не бе имала случай да свикне с нещо хубаво.
Вече почти цяла седмица Олег идваше в „Глория“ всяка вечер и търпеливо я чакаше да свърши работата си, след което я изпращаше до вкъщи. На два пъти се качи с нея и на пръсти влизаше в стаята й, а приблизително един час по-късно си отиваше пак така безшумно. Ира много се притесняваше да не обезпокои Георгий Сергеевич, човек на възраст, при това порядъчен, пък и не искаше да създава прецедент за другия си квартирант. В петък, както й каза. Олег, щяха да отидат при някакъв много добър лекар, който да я прегледа и да установи възможно ли е да бъдат излекувани пъпките й. Но до петък имаше още два дни.
Тя не беше свикнала да мисли „ами какво ще стане, ако…“. Докато живееше със своето семейство, това не се бе налагало, пък и тогава беше още малка за подобни мисли. А когато завърши училище и се наложи по-нататък да се грижи сама за себе си, тя твърдо реши кое, как и в каква последователност ще върши. Да работи толкова, колкото е необходимо, за да събере пари за лечението на Павлик. Пак така да работи, за да събере пари за паметник на татко си. И без никакви „ако“ и „току-виж“. Олег Жестеров веднага стана част от тези планове, но не решаваща и не основна част. Той честно я предупреди, че жена му е бременна и след три месеца ще роди. Което значеше, че той все така ще идва вечер в „Глория“, ще чака Ира, докато свърши с чистенето, после ще я изпраща до вкъщи, а понякога (разбира се, не всеки ден) ще се качва при нея. И така ще продължава занапред.