По следите на злото [bg]

36

От пет минути всички в кабинета на Хънтър и Гарсия мълчаха и дори не помръдваха. Атмосферата беше толкова напрегната, че едва се дишаше.

Двамата детективи седяха зад бюрата си и въпреки че очите им бяха съсредоточени в екраните на компютрите им, мислите им бяха на съвсем друго място.

Тайлър Уест стоеше до прозореца и гледаше улицата долу. Умираше да запали цигара, но времето летеше и не смееше да излезе от кабинета, докато не се обади Лушън.

Питър Холбрук седеше до кафемашината. Беше скръстил ръце на гърдите си и бе забил поглед в пода. Мислите му блуждаеха.

Хънтър хвърли поглед към мобилния си телефон, който беше на бюрото му, малко вляво от него. Движещият се електронен часовник на предпазния екран показваше, че до крайния срок на Лушън остават по-малко от две минути. Робърт сложи лакти на бюрото, преплете пръсти и подпря брадичка на кокалчетата си. Чакането беше мъчително.

Уест също погледна часовника си.

Изведнъж, без да почука, за да извести пристигането си, капитан Барбара Блейк отвори вратата на кабинета на Хънтър и Гарсия и влезе вътре.

— Обади ли се? — с разтревожен глас попита тя.

— Не, още не — отговори Хънтър. — Но според крайния срок, който той самият постави, трябва да се обади след… — Той пак погледна мобилния си телефон. — Четиридесет и три секунди.

Капитан Блейк все още не знаеше за пластичния експлозив С-4.

— А получихте ли списъка от директора Кенеди? — попита тя. — Имате ли представа за какво е говорел Лушън, когато е споменал "нови възможности"? Разбрахте ли се за отговор на въпроса му?

Уест се подсмихна.

— Да, сигурни сме, че го знаем.

Капитан Блейк изчака няколко секунди, но никой не добави нищо повече.

— Е, какъв е отговорът? — настоя тя.

Преди някой да има възможност да отговори, мобилният телефон на Робърт иззвъня на бюрото му и всички отправиха неспокойни погледи към него.

Непознат номер.

Лушън се обаждаше точно навреме. Нито секунда по-рано. Нито секунда по-късно.

Хънтър направи знак на другите да мълчат, бързо отговори на обаждането и веднага започна да го записва и го включи на високоговорител.

Останалите се приближиха и наобиколиха бюрото му.

— Здравей, Скакалец — прозвуча от мъничките тонколони на мобилния телефон гласът на Лушън, силен и ясен. — Е, твоите шейсет минути изтекоха. Имаш ли отговор за мен?

Хънтър долови весела нотка в тона на Лушън, който несъмнено много се забавляваше.

— Какво липсва в научното ми изследване, Робърт? Коя тъмна пътека не съм изследвал все още?

— Лушън — каза Хънтър. — Не е необходимо да го правиш. Ако имаш сметки за уреждане с мен, направи го с мен. Не е нужно да…

— Какво не е необходимо да правя, Скакалец? — прекъсна го Лушън. — Не си отговорил на въпроса ми, затова нямам представа за какво говориш. Какво не трябва да правя? Искам да те чуя да го кажеш, Робърт.