По следите на злото [bg]

През две пейки от него седеше дядо с трима внуци — две момчета и едно момиче. Момичето изглеждаше на шестнайсет, а момчетата, които бяха близнаци и явно бяха наследили някои от чертите на дядо си, бяха една-две години по-малки от сестра си. Дядото беше на седемдесет и няколко, плешив, с рошави вежди и добри сини очи, скрити зад очила с дебели стъкла. Седеше с ръце на коленете, кръстосал крака. Внуците му седяха на пейката срещу него не защото до него нямаше място, а защото явно не искаха.

И тримата внуци държаха смартфони. Момичето изглеждаше съсредоточено само върху едно нещо — щракаше си селфита от различни ъгли и след това ги качваше в сайта на някаква социална мрежа.

Единият от близнаците държеше смартфона си настрани — пейзажна позиция — и го движеше в кръг като волан, очевидно напълно погълнат в някаква състезателна видеоигра. Другото момче разглеждаше снимки — поне така се стори на Лушън. Втренчваше се в екрана за една-две секунди, а после кимаше или изкривяваше лице в неодобрителна гримаса и плъзгаше показалец по екрана надясно или наляво.

От време на време дядото се опитваше да общува с някого от внуците си, като задаваше въпроси, които повечето пъти оставаха без отговор, или казваше нещо, което в най-добрия случай получаваше кимане или клатене на глава в отговор. Понякога, когато някое от децата се усмихнеше на екрана на телефона си, възрастният мъж също се усмихваше само за да се опита да установи контакт с младото поколение, но хлапетата дори не го поглеждаха. Тогава тъжните очи на стареца отново се съсредоточаваха върху ръцете му и той седеше мълчаливо още една-две минути, а после опитваше отново само за да бъде пренебрегнат по същия начин. Ако се опиташе да покаже интерес към онова, което внуците му гледаха на екраните, те бързо се облягаха назад и обръщаха телефоните си така, че той да не ги види.

Не, дядо, няма какво да видиш тук.

Сцената беше интересна и в същото време ужасно тъжна.