Вятърните мелници на боговете [bg]

Овалният кабинет беше препълнен с представители на пресата. Когато президентът Елисън влезе в залата с Мери и децата, телевизионните камери заработиха и от всички страни засвяткаха светкавиците на фотоапаратите. Мери бе прекарала последния половин час с президента, който й бе вдъхнал сили и увереност с топлото си приятелско отношение.

— Вие сте идеалният човек за този пост — беше й казал той. — Ако не беше така, нямаше да ви избера. Ние с вас ще превърнем тази мечта в действителност.

А всичко това наистина изглежда като мечта, помисли си Мери и застана под обстрела на фотоапаратите.

— Вдигнете дясната си ръка, моля.

Мери започна да повтаря след президента:

— Аз, Мери Елизабет Ашли, тържествено се заклевам, че ще поддържам и защитавам конституцията на Съединените американски щати срещу всички врагове, чужди и свои, с искрено убеждение и преданост. Заклевам се, че поемам това задължение по собствена воля и без задна мисъл или предубеждение и че ще положа всички сили да изпълнявам добре и всеотдайно задълженията си на поста, който приемам, и нека Бог ми е свидетел!

И ето че това стана. Тя вече беше посланик на САЩ в Социалистическа република Румъния.

И колелото се завъртя. Мери получи заповед да се яви в Отдела за източноевропейски страни в Държавния департамент, който се намираше в зданието „Мал“, близо до мемориалите на Вашингтон и Линкълн. Там й дадоха временен, малък като кутийка кабинет до румънския сектор.

Джеймс Стикли, шеф на румънския сектор, беше дипломат от кариерата с двадесет и пет години стаж. Той наближаваше шестдесетте, беше среден на ръст, с лисиче лице и малка уста с тънки устни. Имаше студени светлокафяви очи. Отнасяше се с презрение към политическите назначения, които заливаха неговия свят. Смяташе се за най-добрия експерт по румънските въпроси и когато президентът Елисън обяви плана си за изпращане на посланик в Румъния, Стикли се изпълни с ентусиазъм, твърдо убеден, че той ще получи поста. Новината за назначението на Мери бе силен удар за него. Фактът, че изобщо бяха предпочели другиго пред него, бе достатъчно неприятен сам по себе си, но да го измести някакво политическо протеже — неизвестна личност от Канзас, — това вече беше оскърбително.

— Можеш ли да го повярваш? — попита той Брюс, най-добрия си приятел. — Половината от посланиците ни са някакви шибани протежета. Това никога не би могло да се случи в Англия или във Франция, старче. Те са професионални дипломати от кариерата. Нима биха поканили някой аматьор за генерал в армията? Е, в чужбина нашите шибани посланици аматьори са като генерали.

— Ти си пиян, Джъмбо.

— И ще продължа да се наливам.

Сега той изучаваше Мери Ашли, седнала от другата страна на бюрото му.

Мери също изучаваше Стикли. В него имаше нещо подло. Не бих искала да го имам за враг, помисли си Мери.

— Госпожо Ашли, осъзнавате ли, че ви изпращат на много отговорен и деликатен пост?