Мозайка от убийства [bg]

1

Атикус Тип се събуди с главоболие.

Усети го още преди да отвори очи, а когато все пак ги отвори, главоболието мигновено се засили, сякаш го беше причаквало в засада. Болката беше толкова силна, че му спря дъха, и той едва успя да протегне ръка към хапчетата, предписани от доктор Бенсън, които предишната вечер беше оставил до леглото. Ръката му сякаш ги напипа сама и ги улови, но той не успя да открие и чашата с вода, която си беше приготвил. Няма значение. Той сложи хапчетата в устата си и ги преглътна на сухо, като усети как с мъка преминаха надолу по гърлото му. Едва няколко минути по-късно, когато вече бяха навлезли в организма му, започваха да се разтварят и да освобождават противовъзпалителните си съставки в кръвообращението и оттам в мозъка му, той най-сетне успя да намери водата и да я изпие, за да отмие горчивия вкус от устата си.

Дълго време остана в леглото си, притиснал рамене във възглавниците, като се взираше в сенките по стените. Малко по малко, стаята отново доби очертания пред очите му: гардеробът от дъбово дърво, възголям за помещението, в което се намираше; огледалото с петна по стъклото; рамкираната гравюра, която представляваше изглед от прочутата улица Ройъл Кресънт в Бат; провисналите завеси, зад които се виждаше гробището. Е, поне това беше уместно. Докато чакаше болката да отслабне, Атикус Тип се замисли за собствената си смърт, която се приближаваше толкова бързо.

Погребение нямаше да има. През живота си беше видял прекалено много смърт, за да изпитва желание да я украсява с някакви ритуали и да й придава повече достойнство, отколкото заслужаваше. Смъртта беше просто един… преход. Нито пък вярваше в Господ. Имаше хора, които бяха успели да излязат от лагерите с непокътната вяра, и той им се възхищаваше за това. Но собственият му жизнен опит го беше довел дотам, че не вярваше в нищо. Човекът беше сложно устроено животно, способно на изключително добро и огромно зло — но определено беше сам на този свят. В същото време, той не се боеше от възможността да бъде опроверган. Ако след цял живот, подчинен на разума, все пак бъдеше призован на съд под небесния свод, обсипан със звезди, той не се съмняваше, че ще му бъде простено. Доколкото беше разбрал, Бог беше склонен да прощава.

Освен това си мислеше, че доктор Бенсън може би беше проявил прекаден оптимизъм. Щяха да последват нови пристъпи на главоболие, които щяха все по-сериозно да го изваждат от строя с напредването на неумолимата болест, която се спотайваше в главата му. Колко ли време щеше да мине, преди да стане напълно неспособен да функционира както трябва? Точно това беше най-страшната мисъл — представата, че самото мислене щеше да стане непосилно за него. Докато лежеше сам в стаята си в „Кралския герб“, Тип си даде две обещания: и първото беше, че ще разкрие убийството на сър Магнъс Пай и ще изпълни дълга си към Джой Сандърлинг.

Второто отказа да облече в думи, дори наум.

Един час по-късно, когато слезе в трапезарията, както винаги облечен в старателно изгладен костюм, с бяла риза и вратовръзка, никой не би успял да се досети как е започнал денят му — особено Джеймс Фрейзър, който не заподозря нищо, но от друга страна, младежът беше забележително разсеян. Тип си спомни първото им разследване заедно, когато Фрейзър беше пропуснал да забележи, че спътникът му в купето във влака от гара „Падингтън“, който потегляше в три и петдесет, беше мъртъв. Мнозина се изненадваха, че все още не беше изгубил работата си като помощник-детектив. Но Тип всъщност го намираше за полезен точно защото беше толкова непроницателен. Фрейзър беше като бяла страница, на която можеше да нахвърля хипотезите си, като гладко стъкло, в което можеше да види отражението на собствените си мисли. Освен това беше ефикасен помощник. Вече беше поръчал черното кафе и единственото варено яйце, които съставляваха любимата закуска на Тип.