Край Бизоновото езеро

Мъглата сега бе толкова осезаема, че вече не се виждаха горящите по двата бряга огньове. По средата на реката една малка светлинка ставаше все по-голяма и все повече се приближаваше към сала.

— Спуснали са брандер [41] по реката и знаят, че той непременно ще стигне до острова. Мошениците! Хич не е лоша идеята им да ни прогонят с огън от водата на брега! — рече Пепе.

— Направили са си кроежите, без да знаят за нашето кормило.

— В какъв смисъл? — поиска да знае Фабиан.

— Щом брандерът доближи острова, ще го освети ярко. Това ще даде възможност на типовете да ни държат в шах с лъковете и пушките си, а ние ще бъдем принудени да се крием. Само че кормилното весло е дълго и ще ни послужи като спасител.

— Ще можеш ли сам да се оправиш, Боа роз?

— Да — отговори канадецът, докато измъкваше няколко клона от долния край на острова, за да си издигне малка барикада.

— Тогава си дай пушката! Елате, дон Фабиан, ще имаме възможност да дадем няколко хубави изстрела. Стреляйте само веднъж. За другото ще се грижа аз, докато вие зареждате бързо!

Те се приготвиха за стрелба.

Брандерът идваше бавно, но сигурно все по-близо и по-близо. Беше направен от смолисти дървета, чието пращене ясно можеше да се долови. Беше с големи размери и създаваше пламък, който въпреки мъглата осветяваше ярко двата бряга, така че силуетите на застаналите там индианци ясно се различаваха. Те бяха толкова уверени в успеха си и смятаха тримата ловци за обречени, че изобщо не мислеха за себе си и не се криеха.

Боа роз лежеше зад своите клони, през които бе проврял кормилото, и очакваше с напрегнати мускули първия сблъсък с брандера. Той ясно можеше да разгледа конструкцията му. Две скрепени една за друга дървесни корони носеха подложка от зелена трева, върху която бяха струпани и запалени сухи смолисти цепеници и клони. При сблъсъка с острова тази горяща маса трябваше да изгуби равновесие и да се изсипе от инерцията върху сала, където имаше в наличност толкова много сух вършинак, че би трябвало за няколко мига да бъде погълнат от пламъците.

— Сега отсреща е достатъчно светло. Хайде! — изкомандва Пепе. Изтрещяха два изстрела.

— Улучихме! Двамина!

Фабиан се хвърли по гръб, а Пепе изстреля третата пушка.

— Трима! — оповести хладнокръвно, броейки новата жертва. При това неочаквано нападение индианците се изтеглиха възможно най-далече, ала брандерът и собствените им стражеви огньове осветяваха и най-дребния предмет така ясно, че всеки противник се виждаше по-добре, отколкото и посред обяд. Тъмните фигури на индианците се виждаха дори през храстите, зад които се бяха скрили, но Фабиан не смогваше да зарежда достатъчно бързо.

— Четирима! По-бързо, дон Фабиан! Само за пет минути две дузини червенокожи ще идат по дявола. Петима!

Внезапно островът бе разтърсен от удар. Брандерът се бе натъкнал на кормилото, разлюля се, но запази равновесие. Ловецът го отби с помощта на пръта и брандерът се понесе край острова и продължи да плава бавно надолу по течението.