Една отделна реалност (Следващи разговори с дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мира Антонова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Една отделна реалност (Следващи разговори с дон Хуан)». Краткое содержание книги:
— Не. Това е нещо, което се е случило преди много време — каза той.
Засмях се, защото бях сигурен, че дои Хуан играе някаква игра с мен. Имах желание да се закачам. Усетих въодушевление от идеята, че мога да заблудя дон Хуан, който, по мое убеждение, знаете толкова малко за това така наречено обещание, колкото и аз. Бях сигурен, че стреля в тъмното и се опитва да импровизира. Идеята да му се поглезя ме очарова.
— Това е нещо, което съм обещал на дядо си ли?
— Не — каза той и очите му блеснаха, — Нито пък е нещо, което си обещал на твоето малко бабче.
Комичната му интонация при изричането на думата „бабче“ ме накара да се засмея. Помислих, че дон Хуан ми поставя някакъв капан, но ми се дощя да играя играта докрай. Започнах да изброявам всички възможни индивиди, на които бих могъл да обещая нещо много важно. За всеки един той казваше „не“. След това насочи разговора към детството ми.
— Защо твоето детство беше тъжно? — попита той със сериозно изражение.
Казах му, че детството ми всъщност не е било тъжно, но може би малко трудно.
— Всеки се чувства така — каза той и отново ме погледна. — И аз бях твърде нещастен и се страхувах, когато бях дете. Да бъдеш индианец е трудно, много трудно. Но споменът за това време за мен вече няма значение, въпреки че беше трудно. Престанах да мисля за трудностите на живота си още преди да се бях научил да виждам.
— Аз също не мисля за детството си — казах аз.
— Тогава защо то те натъжава? Защо искаш да плачеш?
— Не знам. Може би, когато мисля за себе си като дете, съжалявам и себе си, и всичките си ближни. Чувствам се безпомощен и тъжен.
Той ме изгледа втренчено и аз отново усетих странното допиране на двата нежни пръста до коремната ми област. Отместих очите си, а след това отново го погледнах. Той гледаше през мене в далечината. Очите му бяха замъглени, нефокусирани.
— Това е обещание от твоето детство — каза той след кратко мълчание.
— Какво съм обещал?
Той не отговори. Очите му бяха затворени. Неволно се усмихнах. Знаех, че е със себе си в тъмнината. Все пак бях загубил донякъде импулса си да се шегувам с него.
— Бях мършаво дете — продължи той — и постоянно ме беше страх.
— Мене също — казах аз.
— Това, което помня най-силно, е ужасът и мъката, които се стовариха върху мен, когато мексиканските войници убиха майка ми — каза той тихо, сякаш споменът още беше болезнен. — Тя беше една бедна и скромна индианка. Може би беше по-добре, че животът й приключи тогава. Исках да бъда убит заедно с нея, защото бях дете. Но войниците ме вдигнаха и ме биха. Когато сграбчих тялото на майка си, те ме удариха с камшик през пръстите и ги счупиха. Не усещах никаква болка, но вече не можех да хващам, а после те започнаха да ме влачат.
Той спря да говори. Очите му все още бяха затворени и аз можах да доловя едно много леко трепване на устните му. Започна да ме обхваща дълбока тъга. Образи за моето детство изпълниха съзнанието ми.
— Колко голям беше, дон Хуан? — попитах аз, просто за да уравновеся тъгата в себе си.
— Може би на седем. Това беше времето на големите войни на яки. Мексиканските войници ни връхлетяха неочаквано, докато майка ми готвеше. Тя беше една безпомощна жена. Убиха я без никаква причина. В действителност няма никакво значение, че тя умря по този начин. За мен обаче, има. Просто има. Не мога да си обясня защо. Мислех, че са убили и баща ми, но не бяха. Той беше ранен. По-късно ни натовариха като говеда в един влак и затвориха вратите. Дни наред ни държаха там, в тъмното, като животни. Поддържаха ни живи, като от време навреме ни подхвърляха малко храна във вагона. Баща ми умря в този вагон от раните си. Той бълнуваше от болката и треската и все ми повтаряше, че трябва да оцелея. Продължи да ми казва това до последния миг от живота си.
Хората се грижеха за мене. Даваха ми храна. Една стара лечителка намести счупените кости на ръката ми. И както виждаш, оживях. Животът не беше нито добър, нито лош за мен. Животът беше тежък. Животът е тежък, а за едно дете понякога е самият ужас.
Дълго не говорихме. Измина може би цял час в пълно мълчание. Имах много объркани чувства. Бях някак унил, а не можех да кажа защо. Изпитвах чувство на разкаяние. Малко по-рано ми се щеше да се шегувам с дон Хуан, но той внезапно бе сменил ролите с откровения си разказ. Той беше прост и кратък и породи у мен странно чувство. Мисълта за дете, понасящо болка, за мен винаги е била деликатна тема. В един миг съчувствието ми към дон Хуан отстъпи на усещане за отвращение от себе си. Бях си водил бележки, сякаш животът на дон Хуан беше само един клиничен случай. Бях на границата да разкъсам записките си, когато дон Хуан ме смушка с крак в прасеца, за да привлече вниманието ми. Каза, че „виждал“ светлина на буйство около мен и се чудел дали няма да започна да го бия. Смехът му беше една приятна пауза. Каза, че съм склонен към изблици на буйно държане, но че не съм истински зъл и че по-често буйността е срещу мен самия.