Една отделна реалност (Следващи разговори с дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мира Антонова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Една отделна реалност (Следващи разговори с дон Хуан)». Краткое содержание книги:
— Не мога истински да повярвам това, дон Хуан. Как може гладът и болката да бъдат само мисли?
— Сега за мен те са само мисли. Това е всичко, което знам. Осъществил съм този подвиг. Силата да извършим това, е всичко, което имаме, забележи това — да потиснем силите в нашия живот. Без тази сила ние сме боклук, прах на вятъра.
— Дон Хуан, аз не се съмнявам, че ти си сторил това, но как може един обикновен човек като мен или малкия Хоакин да го постигне?
— Само от нас като личности зависи да потиснем тези сили в нашия живот. Казвал съм ти безброй пъти — само един воин може да оцелее. Воинът знае, че чака и знае какво чака. А докато чака, той не иска нищо, затова и най-малкото нещо, което получава, е повече, отколкото може да вземе. Ако има нужда от храна, той намира начин, защото не е гладен. Ако нещо наранява тялото му, той намира начина да го спре, защото не го боли. Гладът и болката означават, че човекът е занемарил себе си и вече не е воин. И силите на неговите глад и болка ще го унищожат.
Исках да продължа да споря, но спрях, защото разбрах, че спорейки, поставям бариера, с която да се браня от опустошителната сила на изключителното майсторство на дон Хуан, което така дълбоко и с такава сила ме трогна. Как беше узнал? Помислих си, че може да съм му разказал историята за момчето с нос-копче в някое от дълбоките си състояния на необикновена реалност. Не си спомнях подобно нещо, но при такива условия беше разбираемо да не помня.
— Как узна за моето обещание, дон Хуан?
— Видях го.
— Когато бях взел Мескалито ли го видя, или когато бях пушил твоята смес?
— Видях го сега. Днес.
— Цялата история ли видя?
— Ето те пак. Казвал съм ти, няма смисъл да се говори какво е виждането. То е нищо.
Повече не разследвах случая. Емоционално бях убеден.
— И аз веднъж дадох обет — каза дон Хуан внезапно. Тонът на гласа му ме накара да подскоча.
— Аз обещах на баща си, че ще живея, за да унищожа неговите убийци. Години носих обещанието в себе си. Сега го е променено. Вече не ме интересува ничие унищожение. Не мразя мексиканците. Не мразя никого. Научил съм, че безбройните пътища, които човек преминава в живота си, са все еднакви. Потисниците и потиснатите накрая се срещат и единственото, което взема надмощие, е, че животът е бил твърде кратък и за едните, и за другите. Днес съм тъжен, не защото майка ми и баща ми умряха по тези начин. Тъжен съм, защото бяха индианци. Те живяха като индианци и умряха като индианци. И никога не разбраха, че преди всичко са хора.
10.
На 30 май 1969 година се върнах да видя дон Хуан и направо му казах, че искам пак да опитам силите си във „виждането“. Той поклати отрицателно глава, засмя се и аз се видях принуден да възразя. Каза ми, че трябва да бъда търпелив и че моментът не е подходящ. Аз обаче твърдоглаво настоявах, че съм готов.
Той никак не изглеждаше раздразнен от досадните ми молби, но опита да смени темата. Аз не мирясвах обаче и го помолих за съвет как да преодолея своето нетърпение.
— Трябва да действащ като воин — каза той.
— Как?
— Човек се учи да действа като воин с действие, а не с говорене.
— Ти каза, че воинът мисли за своята смърт. Аз винаги мисля за нея. Очевидно това не е достатъчно.
Той явно кипна и цъкна с език. Казах му, че не съм искал да го разсърдя и че ако не ме иска тук, в дома си, готов съм да се върна в Лос Анджелис. Дон Хуан нежно ме потупа по гърба и каза, че никога не ми се сърди. Просто смятал, че знам какво означава да бъдеш воин.
— Какво мога да направя, за да живея като воин? — попитах аз.
Той свали шапката си и се почеса по слепоочията. Погледна ме втренчено и се усмихна.
— Ти обичаш всичко да се изрича, нали?
— Умът ми е устроен така.
— Не би трябвало.
— Не знам как да се променя. Затова те моля да ми кажеш точно какво да правя, за да живея като воин. Ако знам, бих могъл да намеря начин да се пригодя.
Той явно намери в изявлението ми нещо весело. Докато се смееше, ме потупа по гърба.
Имах чувството, че всеки момент ще ме помоли да си тръгна, затова бързо седнах на сламеника си, с лице към него и започнах да му задавам още въпроси. Исках да знам защо трябва да чакам.
Той ми обясни, че ако презглава започна да се опитвам да „виждам“, преди да съм „излекувал раните“, получени в битката с пазителя, има шанс отново да го срещна, макар да не търся това. Дон Хуан ме увери, че никой човек в такова положение не би могъл да оцелее в подобна схватка.