Една отделна реалност (Следващи разговори с дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мира Антонова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Една отделна реалност (Следващи разговори с дон Хуан)». Краткое содержание книги:
— Прав си, дон Хуан — казах аз.
— Разбира се — каза той през смях.
Подтикна ме да говоря за своето детство. Започнах да му разказвам за годините на страх и самота и се впуснах в описание на това, което смятах за своя смазваща борба да оцелея и да отстоявам духа си. Той се засмя на израза „да отстоявам духа си“.
Говорих дълго. Той слушаше със сериозно изражение. После в един момент очите му отново ме „притиснаха“ и аз спрях да говоря. След кратка пауза той каза, че никой никога не ме е унизявал истински и това е причината да не съм истински зъл.
— Ти още не си бил побеждаван — каза той.
Повтори твърдението си четири или пет пъти и това ме принуди да го попитам какво иска да каже. Той обясни, че да бъдеш победен, е неизбежно положение в живота. Хората са или победители, или победени и в зависимост от това стават потисници или жертви. Тези две положения са преобладаващи, докато човек не започне да „вижда“. „Виждането“ прогонва илюзията за победа, за поражение или за страдание. Добави, че трябва да се науча да „виждам“, докато съм победител, за да нямам никога спомена, че съм бил унизен.
Възразих, че не съм и никога не съм бил победител в нищо н че животът ми е по-скоро едно поражение.
Той се засмя и хвърли шапката си на пода.
— Ако твоят живот е поражение, стъпчи ми шапката — прикани ме той с жест.
Искрено държах на своето. Дон Хуан стана сериозен. Очите му се присвиха, докато станаха мънички цепнатини. Каза, че смятам живота си за поражение поради други причини, а не поради самото поражение. След това много бързо и съвсем неочаквано той взе главата ми в ръцете си, като постави длани на слепоочията ми. Когато ме погледна, очите му станаха свирепи. Извън себе си от страх, неволно си поех дълбоко дъх през устата, той пусна главата ми и се облегна на стената, като все още ме гледаше. Беше изпълнил движенията си толкова бързо, че когато се отпусна и облегна удобно на стената, аз бях посред дълбокото си вдишване. Зави ми се свят, разтревожих се.
— Виждам едно малко момче да плаче — каза дон Хуан след кратка пауза.
Той го повтори няколко пъти, сякаш не разбирам. Имах чувството, че говори за мен като малко момче, което плаче, затова наистина не обърнах внимание.
— Хей! — каза той, изисквайки пълната ми концентрация. — Виждам едно малко момче да плаче.
Попитах го дали това малко момче съм аз. Каза „не“. Тогава го попитах дали това е видение от моя живот или просто спомен от неговия собствен живот. Той не отговори.
— Виждам едно малко момче — продължи да изрича той — и то плаче ли, плаче.
— Познавам ли това момче? — попитах аз.
— Да.
— Това моето малко момче ли е?
— Не.
— Сега ли плаче?
— Сега плаче — каза той убедително.
Помислих, че дон Хуан има видение за някой, който съм познавал като малко момче и който точно в този момент плаче. Изрекох имената на всички деца, които съм познавал, но той каза, че тези деца нямат връзка с моето обещание, а детето, което плаче, е много важно за него.
Твърденията на дон Хуан ми се сториха нелепи. Каза, че съм обещал нещо на някого в детството си и че детето, което плаче в този момент, е много важно за моето обещание. Казах му, че не го разбирам. Той спокойно повтори, че „вижда“ едно малко момче да плаче в този момент и че малкото момче е наранено.
Сериозно се помъчих да вкарам твърденията му в някакъв приемлив ред, но не можех да ги свържа с нищо, което знам.
— Предавам се — казах аз, — защото не мога да си спомня да съм давал важно обещание на когото и да било, най-малкото на дете.
Той отново присви очи и каза, че това специално дете, което плаче точно в този момент, е дете от моето детство.
— То е било дете в моето детство и сега все още плаче? — попитах аз.
— То е дете, което плаче сега — настоя той.
— Разбираш ли какво казваш, дон Хуан?
— Да.
— Това е безсмислица. Как може то да бъде дете сега, ако е било такова, когато аз самият съм бил дете?
— То е дете и плаче сега — каза той решително.
— Обясни ми това, дом Хуан.
— Не. Ти трябва да ми го обясниш.
Да ме убият, не можех да проумея за какво говореше той.
— То плаче! То плаче! — продължи да изрича дои Хуан с хипнотизиращ глас. — А сега те прегръща. То е наранено! И те гледа. Усещаш ли очите му? То коленичи и те прегръща. По-малко е от тебе. То е изтичало при тебе. Но ръката му е счупена. Усещаш ли ръката му? Този малчуган има нос, който прилича на копче. Да! Това е нос-копче.