Една отделна реалност (Следващи разговори с дон Хуан)

Ушите ми забучаха и загубих усещането, че съм в къщата на дон Хуан. Думите „нос-копче“ веднага ме прехвърлиха в една сцена от детството ми. Аз познавах момчето с нос като копче! Дон Хуан се беше промъкнал в едно от най-потайните кътчета на моя живот. Тогава си спомних обещанието, за което говореше. Имах особеното усещане за въодушевление, за отчаяние, за благоговение пред дон Хуан и неговия великолепен ход. Как, по дяволите, беше узнал той за момчето с нос-копче от моето детство? Така се развълнувах от спомена, който дон Хуан събуди у мен, че силата ми да си припомням ме върна към времето, когато бях на осем години. Майка ми си беше отишла преди две години и аз бях прекарал най-адските години от живота си, обикаляйки между сестрите й, които служеха като предан майчин заместител и се грижеха за мен по няколко месеца. Всяка от лелите ми имаше голямо семейство и независимо от това колко внимателни и покровителствени бяха лелите ми към мен, имах двадесет и двама братовчеди, с които да се боря. Жестокостта им понякога беше наистина странна. Тогава чувствах, че съм заобиколен от врагове, и в мъчителните години, които последваха, аз водих отчаяна и жестока война. Накрая успях да покоря всичките си братовчеди, макар и до ден днешен да не знам как. Аз бях наистина победител. Вече нямах истински съперници. Аз обаче не знаех това, нито пък знаех как да спра тази война, която логично се беше разширила и прехвърлила и на училищна почва.

Класните стаи на местното училище, което посещавах, бяха смесени. Първи и трети клас бяха разделени само от разстоянието между чиновете. Там срещнах едно малко момче, което имаше сплескан нос и го закачаха с прякора „нос-копче“. То беше първолак. Заяждах се с него при случай, но не нарочно. То обаче май ме харесваше, независимо от всичко, което правех с него. Следваше ме и дори пазеше тайната, че аз съм отговорен за някои от лудориите, които сбъркваха директора. И въпреки това аз пак го закачах. Един ден нарочно преобърнах черната дъска, която беше върху стойка. Тя падна върху него. Чинът, на който беше седнал, пое част от удара, но все пак ключицата му се счупи. То падна на пода. Помогнах му да се вдигне и видях болката и уплахата в очите му, когато ме погледна и се хвана за мен. Шокът от това да го видя измъчван от болка, със смазана ръка, беше повече от това, което можех да понеса. Години се бях борил ожесточено с братовчедите си и бях победил. Бях надвил душманите си. Бях се чувствал добре, бях се чувствал победител до мига, в който гледката на малкото плачещо момче с нос-копче срути моите побели. Веднага напуснах битката. Доколкото бях в състояние да го сторя тогава, аз взех решението никога вече да не побеждавам. Помислих, че ръката му ще трябва да бъде отрязана и обещах, че ако малкото момче бъде излекувано, никога вече няма да бъда победител. Отстъпих му своите победи. Така разбирах нещата тогава.