Невестата от Шербрук
- Автор: Каултър Катрин
- Серия: The Bride #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Невестата от Шербрук». Краткое содержание книги:
София си играе с всеки мъж, докато не среща Райдър. Наистина ли тя е страхотната съблазнителка на острова? Една ужасяваща тайна чака…
Финкъл се задоволи само да хвърли едни поглед на господаря си:
— Разочаровате ме, милорд — каза той и остави Дъглас сам.
— Е, добре, по дяволите — изруга Дъглас.
След няколко минути той вече се намираше под завивките до Александра. Очакването му се потвърди. Отново и беше студено. Студът идваше отвътре навън.
По-късно през същата нощ, когато тя се сгуши в него и двамата бяха голи и затоплени, той реши да я вземе. Щеше да и достави удоволствие, нямаше никакво съмнение. Това щеше да я направи фантастично щастлива и в това нямаше съмнение. В края на краищата тя се опита да го съблазни. Беше лейди, млада лейди със съвършено потекло и възпитание, която въпреки всичко си бе съблякла дрехите пред него. Е, той би могъл да я задържи. Може би тя щеше да му прилегне, както която и да е друга. Добрият Бог знаеше, че баща й щеше да падне на колене и да шепне благодарствени молитви. Всеки щеше да бъде доволен с изключение може би на самия него. А, но тя вероятно щеше да му подхожда, както която и да е друга жена.
За съжаление не беше хубава като Мелисанда.
Но на земята не съществуваше друга млада лейди с красотата на Мелисанда.
Нямаше смисъл да се опитва да издирва друга жена с равна на нейната хубост. От друга страна, той нямаше да следи за всеки мъж, който попадаше в полезрението на Александра дали му е взела напълно ума. Нито щеше да се тревожи дали флиртува с мъжете, на които взимаше ума. Намръщи се при тая мисъл, защото Мелисанда не само флиртуваше, а флиртуваше като отвързана. Тя скачаше в потока от комплименти, които мъжете изсипваха върху хубавата й глава. И той за първи път започна да се чуди дали Тони ненавижда въздействието, което тя оказва върху всеки мъж, който не е умрял и се намира на възраст между десет и осемдесет години. Чудеше се дали някой ден няма да попита братовчед си.
Съмняваше се. Все още искаше да убие Тони.
Александра извика леко до него. Дъглас несъзнателно я целуна по челото и я придърпа по-близо до себе си.
Какво да прави?
Щеше да го обмисли. Представяше си облекчението и радостта на лицето й, когато й каже, че е решил да я остави при себе си.
Защо да не я направи божествено щастлива?
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Чувстваше се наистина доста добре. Оживя, честна дума, оживя.
Александра си пое дълбоко дъх и с облекчение разбра, че това не й причинява болка. Усещаше се ужасно слаба, толкова слаба, че когато видя чашата с вода върху малката масичка до леглото, нямаше сили да я вземе, а Господ й бе свидетел колко бе жадна.
Тя успя да се обърне на една страна и да повдигне ръка към чашата. Беше готова да се разплаче от безсилие, когато вратата на спалнята се отвори и Дъглас надникна вътре.
— Будна си. Как се чувстваш?
Тя обърна очи към водата и произнесе с нисък дрезгав глас:
— Жадна. Моля те, толкова съм жадна.
Той се приближи за миг. Седна до нея, повдигна главата й до рамото си, взе чашата и я поднесе към устните й.
— Защо не ме повика? Не бях толкова далеч, не повече от дванайсет стъпки.
Тя затвори блажено очи. Водата имаше вълшебен вкус. Дъглас й позволи само по глътка, но и така беше хубаво. Преглъщането беше по-неприятно.
Когато изпразни половината чаша, той я остави, като продължи да прикрепя Александра. Повтори й:
— Защо не ме повика? Хижата на Том не е толкова голяма, знаеш. Щях да те чуя.
— Не помислих за това.
— А защо не? Не можеш сама. Аз се грижех за тебе и свърших добра работа. Помниш, нали?
— Какъв ден сме?
Той се намръщи:
— Сряда е, ранният следобед. Беше много болна през последния ден и половина. С моя помощ скоро ще си съвсем добре.
— Как ти е главата?
— Главата ми е пълна отново със собственото си значение.
— Още ли се намираме в хижата на Том О’Мали?
— Да и както ти казах, ти трябваше да ме повикаш, ако си имала нужда от нещо. Финкъл се върна до Нортклиф Хол за карета. Скоро ще бъдеш в собственото си легло.
— Не съм облечена.
— Знам.
— Това не ми харесва. Ти си облечен, а аз не съм.
— Искаш ли отново да те измия и да ти помогна да се облечеш? В роклята, която носеше, но поне е суха.
— Мога и сама.
— Лошотията няма да ти помогне да оздравееш. — Той отстрани ръката си. — Добре тогава, стой си с ината. Трябва да осъзная, че ти никога не си лоша. Нещо повече, дори не си инат. Моминската ти чувствителност те ръководи във всяка дума. Мисля, че просто трябва да те увия в завивките и така да те отнеса в имението.
След един час каретата на графа спря пред Нортклиф Хол, а двата сиви коня, които я теглеха, изпръхтяха в топлата следобедна светлина. Графът излезе от каретата с графинята на ръце.