Царството на злото
- Автор: Саймак Клиффорд Д.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Спасов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Царството на злото». Краткое содержание книги:
Имаше замък, но не като онзи, в който живееше. Този беше като от приказките, почти нереален, с остри камбанарии и високи кули, които сякаш висяха във въздуха между земята и небето. Отляво се простираше нива с узряло жито. Едни селяни правеха кръстци, други се полюшваха пред тях, а сърповете им проблясваха на слънцето. Зад нивата имаше овощна градина. По дърветата се бяха накачили хора да берат плодове, на земята имаше ведра и кошници, които чакаха да бъдат напълнени и занесени вкъщи. Далеч отдясно се чу вик. Той погледна нататък и видя свинари да прибират стадото си: размахваха сопи и си подвикваха.
Изведнъж в съзнанието му изплува споменът за местността, сред която стоеше. Отначало му се бе сторила непозната, но не беше непозната. Някъде в миналото я беше виждал. Изведнъж си спомни. Това беше миниатюрата на една от страниците на книгата, подарена му от Елоиз. Рисунката оживя. Сърцето му примря от радост и той затича към замъка. „Защото — каза си той — Елоиз е в замъка и аз ще я намеря там и отново ще видя лицето и.“ Но тичаше на едно-място и колкото и да се напрягаше, изобщо не се преместваше. Замъкът стоеше, където си беше, ни по-далече, ни по-близко, висеше между небето и земята. Той трябваше да отиде там, да достигне до портата, да се изкачи на камбанариите, да извика така силно, та Елоиз да разбере, че е там, и да излезе, за да го посрещне. Харкорт напрегна сили, размаха ръце и се наведе напред, задъхан от усилие.
Чу зад себе си вик. Погледна през рамо и видя, че групата конници, с които беше заминала Елоиз, се връща. Конете препускаха с всички сили, а ездачите, приведени над гривите им, ги пришпорваха. Най-отпред с развята от вятъра коса препускаше Елоиз, пришпорваше коня си и викаше заедно с всички.
Групата препускаше право към него. Беше съвсем очевидно, че искат да го прегазят. Преглъщайки от страх, той направи нечовешко усилие да се освободи от онова, което го държеше. Успя и хукна встрани като преследван заек. Зад него ехтяха ударите на конските копита, обграждаха го, стъпваха тежко; голите зъби на конете блестяха. Дъхът му спря. Една огромна ръка го хвана за гърдите и го притисна. Харкорт се препъна, падна и изведнъж се събуди задъхан от тичането, свит на топка от падането.
Бухалът бухаше подигравателно. Някъде в тъмното се кикотеше папагалът на абата. Дърветата развяваха клони над него. Той чувстваше движението им в тъмното и от време на време виждаше пред тях неумолимата, студена светлина на звездите. Гората беше мрачна и влажна.
Харкорт се надигна и седна. От едната му страна се тъмнееше някаква купчина. Сигурно беше спящият Нъли. Не беше възможно да е абатът, защото смехът на папагала, който трябваше да е с него, идваше от другата страна. Отметна одеялото и стана. Прошумоляха стъпки. Той се обърна към звука, а ръката му машинално стисна дръжката на меча.
— Какво има, Чарлз? — обади се абатът.
— Нищо — отговори Харкорт. — Събудих се от един сън.
— Лош ли беше?
— Смущаващ. Сънувах Елоиз.
Абатът пристъпи по-близо. В тъмното приличаше на сянка.
— Чарлз, не трябва да храниш големи надежди. Измислицата на вуйчо ти…
— Знам, че е измислица. В страна като тази не е трудно да се съчиняват какви ли не измислици. Но тя породи в мен надежда.
— Трябва да се приготвиш за разочарование.
— Знам, Гай. Но толкова се надявам! И все пак…
— Какво все пак? Какво искаш да кажеш с това „все пак“?
— В съня ми Елоиз се опита да ме прегази. Не самата тя, а други, които бяха с нея. Тя яздеше най-отпред. Препускаха към мен, а аз бягах и бягах.
— Ненужно обременяваш съвестта си с Елоиз, Чарлз. Прекалено често мислиш за нея. Ти виниш себе си, без да имаш някаква вина. Опитваш се да си я спомниш, сякаш това е някакво изкупление. Може би се опитваш да поддържаш надеждата си като поддържаш спомена за нея.
— В мочурището шепнеха много гласове. Те произнасяха нейното име.
— Чух ги — каза абатът. — Но не споменаваха името и.
— На теб просто не са говорили за нея.
— Нито на теб. Твоето въображение и чувството ти за вина са те накарали да чуваш нейното име. Вина, която не трябва да поемаш, тъй като няма причина за това. Чарлз, докога ще продължаваш да се самоизмъчваш?
— Аз не го смятам за самоизмъчване.