Царството на злото

— Ще отидем да проверим — заяви Харкорт.

— Само че внимателно — предупреди Нъли. — Много внимателно.

Използвайки всяка възможност да се прикрият, те се заеха да огледат пътя в показаната от Йоланда посока. Бяха отишли доста напред, когато доловиха първия лъх на отвратителната воня от разлагаща се плът. Скоро вонята се засили. Изпълзяха на билото на малък хълм и тя буквално ги удари в носа.

По склона на отсрещния хълм, чак до малката падина лежаха натъркаляни тела. Върху тях бяха накацали лешояди и други хищни птици. Върху други подгизнали купища трупове се бяха струпали вълци — ръфаха мъртвите тела, зъбеха се и щракаха със страшните си челюсти, защитавайки плячката си. По храстите имаше кървави парцали, някои със залепнали късове мъртва плът. Един кон лежеше по гръб с вирнати крака. На много места отрупаните накуп трупове не можеха да се разпознаят; на други се виждаше, че са на хора; на трети — на силите на Злото. Слънчевата светлина се отразяваше в щитове и саби. Една лисица, преследвана от вълк, бягаше с всичка сила, криволичейки между труповете. Тук-там сред купищата се белееха оглозгани кости. Ята лешояди се биеха помежду си над купчините мъртъвци. От падината се носеше отвратителната воня на смърт.

— Долу има човек — каза абатът. Думите едвам излязоха от стиснатото му гърло. — Човек между вълците. И яде трупове.

— Не е човек — обади се Нъли. — Аз също го виждам. Не е човек, а по-скоро гул3.

— Не го виждам — каза Харкорт.

Йоланда, която лежеше до него, го хвана за ръката и каза:

— Ей, там. Виж къде соча.

Той погледна и в началото не видя гула, после го откри — фигура, наведена над един мъртвец, разкъсваща тялото с ръце и зъби.

— Не прилича на човек — отбеляза Харкорт. — Прилича на…

В този момент гулът вдигна глава и погледна към тях. Очевидно не ги видя, макар че за момент Харкорт помисли, че ги е съзрял.

Лицето му приличаше на човешко. Мазни къдрици влажна коса висяха около лицето и врата му. Устата му беше зейнала и в нея лъщяха остри зъби. Дори на дневна светлина злокобните му очи блестяха е някаква адска светлина. Лицето му беше мазно и черно.

Харкорт наведе глава до земята, за да се спаси от вонята на бойното поле и да вдиша аромата на почвата и тревата. Но не можа да се спаси. Стисна очи, за да изличи от паметта си гледката на отвратително изцапаното, почти човешко лице.

Съвсем наскоро беше разговарял със стотника с червени пера на шлема. „Но нашият трибун — беше казал стотникът — жадува за слава, та ако ще всички да загинем.“ Харкорт вдигна глава и се огледа за червени пера. Нямаше или не можеше да ги види.

Как, се казваше стотникът? Май Деций. Но имаше и още. Беше едно от онези дълги надути имена, които римляните толкова обичат. Деций Аполо… не, не беше така. Деций Аполинарий Валентуриан. Така се казваше, И той го беше поканил на връщане да се отбие да пийнат.

Най-вероятно стотникът нямаше да се върне, така че нямаше да пийнат. „Не се знае дали и аз ще се върна — каза си Харкорт. — Не, човек не бива да мисли така. Това е първата крачка към поражението. Човек никога не трябва да се съмнява.“