Царството на злото
- Автор: Саймак Клиффорд Д.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Спасов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Царството на злото». Краткое содержание книги:
— Милорд — каза тя предизвикателно, — в това също не съм сигурна. Търговецът ми подари тази раковина, но аз не мога да знам дали тя ми съобщава само онова, което знае той, или и знанието на някой или нещо много по голямо.
Харкорт замълча. Беше сигурен, че по-нататъшният разговор в тази насока ще го отведе в дебрите на метафизиката, в които нямаше да може да се оправи. Нямаше желание да нагази в блатото на магьосничеството.
— Е — каза той доста неубедително, — непременно продължавай да слушаш.
Преди разсъмване се изля пороен пролетен дъжд и те се измъкнаха изпод одеялата измокрени и жалки. Но слънцето изгря ярко и топло, дъждът премина, а по синевата на пролетното небе плуваха само няколко случайни облачета. Скоро изсъхнаха, макар че одеялата им бяха мокри.
— Ще трябва да спрем много преди залез слънце и да проснем одеялата да изсъхнат — каза Йоланда.
На няколко пъти видяха вълци. По-късно по небето прелетяха лешояди. Малко подир пладне Йоланда дотича при тях и съобщи:
— Сигурно наближаваме гнездото на харпиите, за което ни предупреди амбулантният търговец. Във въздуха се носи воня. Това може да е знак за харпии.
— Къде? — попита абатът.
— Идва ей оттам — отговори тя. — Малко на север оттук.
— Мисля, че е нещо повече от гнездо на харпии — намеси се Нъли. — Имаше много вълци. Цяла нощ виха, а видяхме и по пътя. Има и лешояди.
Харкорт го погледна остро.
— Искаш да кажеш…
— Възможно е — отговори Нъли. — От върха на хълма видяхме голямо движение на силите на Злото. Бързаха на север и на запад.
— Ще отидем да проверим — заяви Харкорт.
— Само че внимателно — предупреди Нъли. — Много внимателно.
Използвайки всяка възможност да се прикрият, те се заеха да огледат пътя в показаната от Йоланда посока. Бяха отишли доста напред, когато доловиха първия лъх на отвратителната воня от разлагаща се плът. Скоро вонята се засили. Изпълзяха на билото на малък хълм и тя буквално ги удари в носа.
По склона на отсрещния хълм, чак до малката падина лежаха натъркаляни тела. Върху тях бяха накацали лешояди и други хищни птици. Върху други подгизнали купища трупове се бяха струпали вълци — ръфаха мъртвите тела, зъбеха се и щракаха със страшните си челюсти, защитавайки плячката си. По храстите имаше кървави парцали, някои със залепнали късове мъртва плът. Един кон лежеше по гръб с вирнати крака. На много места отрупаните накуп трупове не можеха да се разпознаят; на други се виждаше, че са на хора; на трети — на силите на Злото. Слънчевата светлина се отразяваше в щитове и саби. Една лисица, преследвана от вълк, бягаше с всичка сила, криволичейки между труповете. Тук-там сред купищата се белееха оглозгани кости. Ята лешояди се биеха помежду си над купчините мъртъвци. От падината се носеше отвратителната воня на смърт.
— Долу има човек — каза абатът. Думите едвам излязоха от стиснатото му гърло. — Човек между вълците. И яде трупове.
— Не е човек — обади се Нъли. — Аз също го виждам. Не е човек, а по-скоро гул3.
— Не го виждам — каза Харкорт.
Йоланда, която лежеше до него, го хвана за ръката и каза:
— Ей, там. Виж къде соча.
Той погледна и в началото не видя гула, после го откри — фигура, наведена над един мъртвец, разкъсваща тялото с ръце и зъби.
— Не прилича на човек — отбеляза Харкорт. — Прилича на…
В този момент гулът вдигна глава и погледна към тях. Очевидно не ги видя, макар че за момент Харкорт помисли, че ги е съзрял.
Лицето му приличаше на човешко. Мазни къдрици влажна коса висяха около лицето и врата му. Устата му беше зейнала и в нея лъщяха остри зъби. Дори на дневна светлина злокобните му очи блестяха е някаква адска светлина. Лицето му беше мазно и черно.
Харкорт наведе глава до земята, за да се спаси от вонята на бойното поле и да вдиша аромата на почвата и тревата. Но не можа да се спаси. Стисна очи, за да изличи от паметта си гледката на отвратително изцапаното, почти човешко лице.
Съвсем наскоро беше разговарял със стотника с червени пера на шлема. „Но нашият трибун — беше казал стотникът — жадува за слава, та ако ще всички да загинем.“ Харкорт вдигна глава и се огледа за червени пера. Нямаше или не можеше да ги види.
Как, се казваше стотникът? Май Деций. Но имаше и още. Беше едно от онези дълги надути имена, които римляните толкова обичат. Деций Аполо… не, не беше така. Деций Аполинарий Валентуриан. Така се казваше, И той го беше поканил на връщане да се отбие да пийнат.
Най-вероятно стотникът нямаше да се върне, така че нямаше да пийнат. „Не се знае дали и аз ще се върна — каза си Харкорт. — Не, човек не бива да мисли така. Това е първата крачка към поражението. Човек никога не трябва да се съмнява.“
3
Зъл дух от легендите на Ориента, който ограбва гробове и се храни с човешки трупове. — Б. пр.