Цифрова крепост [Digital Fortress - bg]

— Познавате ли момичето? — продължи да разпитва Бекър.

Росио изви вежди.

— Vaya. Май наистина много искате този пръстен, а?

Бекър мрачно кимна.

Грамадният немец ги гледаше объркано. Романтичната му вечер явно отиваше по дяволите, а той нямаше представа защо.

— Was passiert? — неспокойно попита той. „Какво става?“

Но Бекър не му обърна внимание.

— Всъщност не го продадох — обясни Росио. — Опитах се, но тя беше хлапе и нямаше никакви пари. Накрая просто й го дадох. Ако знаех за щедрото ви предложение, със сигурност щях да го задържа.

— А защо си тръгнахте от парка? — настояваше да разбере цялата истина Бекър. — Пред очите ви е умрял човек. Защо не изчакахте идването на полицията? Можехте да дадете пръстена на тях.

— Аз имам нужда от много неща, господин Бекър, но не си търся сама неприятностите. Освен това онзи старец се справяше добре и без нас.

— Канадецът?

— Да, той повика линейка. Ние решихме да си тръгнем. Наистина не виждах никаква причина да забърквам моя приятел с полицията.

Бекър кимна разсеяно. Все още се мъчеше да приеме този нов жесток обрат. „Просто е подарила проклетия пръстен!“

— Опитах се да помогна на умиращия — обясни Росио. — Но той не искаше да му се помага. Започна с пръстена… навираше го в лицата ни. Ръката му беше с три стърчащи криви пръста. Бъркаше с нея в лицата ни, сякаш бяхме длъжни да го вземем. Аз не исках, но приятелят ми накрая го прие. И тогава онзи почина.

— А вие опитахте да му направите изкуствено дишане? — предположи Бекър.

— Не… Дори не го докоснахме. Приятелят ми се изплаши. Може да е голям, но много хленчи. — И тя прелъстително се усмихна на Бекър. — Не се притеснявайте… той не знае и дума испански.

Бекър се намръщи. Все още не можеше да си обясни синините по гърдите на Танкадо.

— А онези от бърза помощ опитаха ли се да го съживят… сърдечен масаж, нещо такова?

— Нямам представа. Нали ви казах, че си тръгнахме, преди да дойдат.

— Искаш да кажеш веднага след като сте откраднали пръстена — поправи я кисело Бекър.

Росио го изгледа гневно.

— Не сме откраднали никакъв пръстен. Човекът умираше. Намеренията му бяха повече от ясни. Изпълнихме последната му воля.

Бекър омекна. Росио беше права — на тяхно място сигурно и той щеше да постъпи по подобен начин.

— Но после го дадохте на някакво момиче?

— Нали ви казах. Този пръстен ме плашеше. А тя носеше много бижута. Помислих си, че може да й хареса.

— А на нея не й ли се стори странно? Че просто й подарявате някакъв пръстен?

— Не. Обясних й, че сме го намерили в парка. Мислех си, че ще предложи да ми даде някакви пари, но тя не го направи. А аз само исках да се отърва от него.