Цифрова крепост [Digital Fortress - bg]

Бекър извади една роза от вазата в центъра на стаята и небрежно я помириса, преди да я пусне на пода. После внезапно се извърна.

— Какво можете да ми разкажете за убийството?

— Mord? — с побеляло лице прошепна германецът. „Убийство“?

— Да. Говоря за онзи азиатец от сутринта. В парка. Защото това беше убийство… Enmordung? — Бекър много харесваше немската дума за „убийство“. Струваше му се някак… вледеняваща.

— Enmordung? Ho той, той…

— Да.

— Но… това е невъзможно! — задавено отрече германецът. — Аз бях там. Човекът получи сърдечна криза. Видях го с очите си. Нямаше кръв. Нямаше куршуми…

Бекър снизходително поклати глава.

— Нещата не винаги са такива, каквито изглеждат.

Германецът млъкна, беше пребледнял като платно. Бекър се усмихна. Лъжата бе изиграла своята роля. От нещастния германец се стичаше пот.

— К-какво… и-и-искате? — заекна той. — Аз не знам нищо.

Бекър закрачи из стаята.

— Убитият мъж е носел златен пръстен. Този пръстен ми трябва.

— Н-не е у мен.

Бекър покровителствено се усмихна и направи знак към банята.

— А Росио? „Роса“?

Невинният въпрос смени цвета на германеца от тебеширенобял на пурпурночервен.

— Познавате Роса? — Той избърса с ръкава на хавлията потта от месестото си чело. Готвеше се да обясни нещо когато вратата на банята рязко се отвори.

И двамата погледнаха натам.

На прага стоеше Росио Ева Гранада. Едно видение. Дълга плавно спускаща се червена коса, перфектна иберийска кожа, тъмнокафяви очи, високо гладко чело. И тя беше облечена в бяла хотелска хавлия. Коланът беше пристегнат над високия й ханш, а яката бе умело разтворена, за да разкрие максимално от мургавото й деколте. Тя пристъпи в стаята — истинско олицетворение на увереността — и попита на английски с пресипнал глас:

— Какво обичате?

Бекър гледаше изумително красивата жена пред себе си, забравил да мига.

— Трябва ми пръстенът — студено каза той накрая.

— Кой сте вие?

Бекър превключи на испански с тежък андалуски акцент.

— Guardia Civil.

— Невъзможно! — отговори тя на същия език и се разсмя. Бекър усети в гърлото му да се надига буца. Росио явно беше много по-труден случай от своя клиент.

— Невъзможно? — повтори той, като полагаше усилия да запази хладнокръвие. — Да те отведа ли, за да ти докажа обратното?

Росио се усмихна безгрижно.

— Няма да те унижавам, като приема тази „заплахи“. Но искам да знам кой си.

Бекър реши да се придържа към първоначалния си подход.

— Служител на севилската полиция.

Този път Росио направи няколко заплашителни крачки към него.

— Аз познавам всеки полицай на служба. Това са най-добрите ми клиенти.

Бекър почти физически усещаше пронизващия й поглед.

— Работя към специалната секция, занимаваща се с туристите. Дайте ми пръстена или ще се наложи да ви отведа в управлението и…