Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)
- Автор: Вайс Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)». Краткое содержание книги:
— Значи признавате, че Волферл е композитор? — попита Леополд.
Шобер се поколеба, но като видя намръщеното лице на принца, измърмори:
— Вашата зрелост и опит ви дават възможност по-добре да съдите за такива неща.
— Без съмнение той е композитор и истински виртуоз — заключи принц дьо Конти сърдечно. — А вие, господин Грим, заслужавате най-голяма похвала, задето ни запознахте с това мило и рядко даровито дете.
Трябваше някому да се подарят сонатите — подготовката отне няколко дена. Волфганг искаше да ги посвети на графиня ван Ейк и госпожа д’Епине, доколкото бе прието музикалните съчинения да се подаряват на дами, при това и двете се отнасяха нежно към него, но Грим настоя да ги поднесе на тези, от които ще може да се очаква най-голяма изгода: дъщерята на краля, принцеса Виктоар, и любовницата на принц дьо Конти, графиня дьо Тесе.
На Волферл му беше все едно какво ще напише, обаче Леополд изпадна във възторг, като прочете посвещенията, съчинени от Грим. Вярно, те бяха твърде прочувствени, но Леополд не се съмняваше, че приятелят му си знае работата. Затова много го учуди отказът на графиня дьо Тесе да приеме посвещението.
— То е твърде ласкателно — каза тя. — Аз не заслужавам такава възхвала: трябва да бъде по-сдържано.
Грим се засегна, но изпълни желанието й. Рамо, както обеща, предаде сонатите на своя гравьор, най-добрия в Париж, и той им направи копия, след което всяка от двете дами получи по две сонати.
На Волферл особено му хареса това, че татко заръча да се подпише на тях И. Г. Волфганг Моцарт и оттогава започна да го нарича Волфганг.
17
Графиня ван Ейк почина през един мрачен, потискащ следобед. Дъжд бе валял цяла сутрин и небето беше тъмносиво. Ана Мария прие тежко нейната смърт. Тя знаеше, че графинята е обречена, но просто не можеше да повярва, когато слугата й донесе тази печална вест. Леополд и децата бяха в театъра, репетираха програмата на първия публичен концерт в Париж, а тя приготвяше вечерята. Отмаляха й ръцете, като научи това — графинята беше самата доброта: олицетворение на техния дом, на Залцбург. Ана Мария бе покъртена дълбоко. Тя си спомни деня, когато графинята напускаше Залцбург, за да се омъжи за граф ван Ейк. Дори обикновено сдържаният граф Арко изглеждаше загрижен, сякаш предчувствуваше, че се разделя завинаги с дъщеря си. Какъв страшен удар за него, помисли си Ана Мария с тъга. В Залцбург граф Арко беше всесилен, а ето че не можа да спаси дъщеря си.
Ще се упреква ли за това, че е пуснал детето си да замине далеч от родния дом, да умре в чужбина? А ако същата участ постигне и някой от тяхното семейство? Ана Мария потръпна. В тази мисъл имаше нещо ужасно, нещо нечестиво.
Същата вечер мама беше особено нежна с Волфганг. Тя винаги го целуваше, когато той се прибираше вкъщи, но сега просто не й се искаше да го пусне от прегръдките си. После повика татко настрана и му каза нещо, което той прие без особена почуда, но все пак се разстрои и пребледня.
А когато Волфганг попита мама как се чувствува графинята, татко предупредително я погледна и тя отвърна:
— Графинята замина.
— Закъде?
— Ще ти кажем после.
Сложиха го рано да спи, сякаш им пречеше. Но Волфганг не можеше да заспи. Имаше чувство, че се е случило нещо ужасно. Като отиваше до тоалетната, срещна Нанерл. Сестра му сякаш беше плакала и не почна както обикновено да му се присмива. Волфганг попита:
— Какво се е случило?
Нанерл отвърна:
— Още си малък, няма да разбереш. — Тези й думи го накараха да я намрази. Никога не бе допускал, че може да се изпитва подобно чувство към сестра, но Нанерл, погълната от своите мисли, сякаш забрави за присъствието му.
На другия ден напуснаха къщата на графинята. В новата квартира оставиха Волфганг на грижите на Нанерл, а татко и мама отидоха някъде следобеда. Нанерл навярно знаеше къде, но мълчеше. Същата нощ, след като родителите му се бяха върнали вкъщи, Волфганг сънува, че се е изгубил. Не можеше да намери нито татко, нито мама. Събуди се, облян в студена пот, и видя до леглото си разтревожената мама: с нежен глас тя му запя приспивна песен и той заспа.
На следното утро Волфганг пак попита за графинята, а мама каза:
— Тя замина на дълго пътешествие.
— Защо сте толкова печални? Ще я видя ли отново?
Никой не отговори, всички си дадоха вид, че са заети с нещо.
Волфганг седеше до прозореца в новото жилище недалеч от улица Сент Оноре, където му предстоеше концерт с Нанерл, а графинята бе все пред очите му. Отказа да вечеря, което рядко му се случваше, и никой не настоя той да се нахрани, дори татко. Времето беше ужасно, бурни потоци дъжд се лееха по улицата — бе почти невъзможно да се ходи по нея. Въпреки това двама мъже газеха из водата, с факла в едната ръка и носилка в другата. Нещо дълго, покрито с чаршаф, лежеше на тази носилка и Волфганг откри, че това е жена — очертанията на тялото ясно изпъкваха под подгизналия, шибан от вятъра чаршаф. Момчето извика от страх, но още преди мама да дойде при него, знаеше какво е видяло.