Куково лято в Бландингс
- Автор: Удхаус П. Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лъчезар Бенатов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Куково лято в Бландингс». Краткое содержание книги:
— А също и после, когато се хвърлихте да пишете в книжлето на оная госпожица Пийви. Тъкмо това е бил най-големият ви гаф — рече разпалено Фреди. — Бакстър очевидно пази всяка хартийка, която пристига тук, в своите папки и там, прошнуровано и пронумеровано, е било и оригиналното писмо на Мактод. Имам предвид онова, с което той приел поканата да дойде в имението. Та Бакстър се сетил да сравни неговия почерк с онова, което надраскахте в албума на Пийви. Разбира се, разликата била от земята до небето и капанът щракнал.
Смит запали нова цигара и издуха замислено дима. Вече съзнаваше, че е направил тактическа грешка, подценявайки Бакстъровото коварство.
— Смятате ли, че има някаква представа за причината на появата ми в замъка?
— Представа? По дяволите, първото нещо, което ми каза, беше, че сте дошли да задигнете огърлицата на леля Кони.
— В такъв случай защо още не е предприел никакъв ход? Бих очаквал отдавна да е събрал целия замък ведно с прислугата, за да ме разобличи публично. Защо е тази сдържаност от страна на добрия стар Бакстър?
Алена багра на рицарски гняв се разпростря върху лика на Достопочтения.
— Той ми каза и това.
— Явно между вас и другаря Бакстър не е имало никакви резерви. Един дух на доверие, достоен за всяческа похвала. Та каква е причината той да не пусне досега своята бомба?
— По неговите думи вие в никакъв случай нямало да подхванете работата сам. Беше сигурен, че първо ще изчакате идването на съучастника си. И да се провали вдън земя — извика яростно Фреди, — знаете ли кого има адската наглост да подозира за ваш съучастник? Госпожица Халидей! Да пукне дано!
Смит пушеше във вглъбено мълчание.
— Естествено, след всичко това — продължи Фреди — май ще е най-добре да вдигате гълъбите оттук. То се видя, че нищо няма да излезе от нашата работа. На ваше място щях да си плюя на петите още днес, като преди това само съобщя къде да ми изпратят багажа.
Смит загаси фаса и се протегна. Последните няколко минути бяха изпълнени за него с напрегнат размисъл.
— Другарю Трипуд — рече укорително той. — Вие предлагате един малодушен и слабоумен път на действие. Признавам, че перспективите щяха да бъдат определено по-розови, ако на територията на замъка не съществуваше човек на име Бакстър, но въпреки това, щом сме се хванали веднъж на хорото, ще го тропкаме докрай. Имаме поне едно преимущество пред нашия очилат приятел и то е, че знаем, дето той ме подозира, докато той не знае, че ние знаем. Смятам, че с малко хитроумие и изобретателност все още можем да удържим крайната победа. — Смит се обърна към прозореца и погледна навън. — Тъжно е — въздъхна той, — че на тези идилични места им е било писано да се помрачат от облака на зловеща заплаха. Мислиш си, че виждаш фавн да се шмугва в храсталака, а като се вгледаш по-добре, ти става ясно, че всъщност е някакъв детектив с бележник. Онова, което си взел за флейтата на Пан, се оказва полицейска свирка, зовяща подкрепления. И все пак сме длъжни да понесем тези несгоди с нетрепващ взор. Те са нашият кръст. Казаното от вас ще ме направи, ако това изобщо е възможно, още по-потаен и прикрит, но решимостта ми си остава твърда. Вик се носи от уста на уста по бойниците на замъка: „Смит не ще сведе доброто старо знаме!“ Тъй че вървете, другарю Трипуд, вървете и успокойте своите тресящи се мартинки с един-два аспирина. Оставете ме сам с мислите ми. Уверявам ви, че всичко ще приключи благополучно.
Девета глава
СМИТ СЕ СДОБИВА С ПРИСЛУЖНИК
1
Изпод ароматната сянка на големия кедър пред замъка Смит погледна към цветните лехи, грейнали и яркоцветни под следобедното слънце, сетне се взря отново в Ива и от всяка негова черта струеше нежелание да вярва на ушите си.
— Трябва да съм ви разбрал погрешно. Нали не искате да кажете — рече той с натежал от укор глас, — че възнамерявате да работите в такова време?
— Трябва. Имам съвест. Не ми плащат щедра заплата, за да се изтягам по шезлонгите.
— Но вие дойдохте едва вчера.
— И още вчера трябваше да започна работа.
— Това — рече Смит — ми намирисва на чиста проба робия. Когато видях как всички се разотиват и ни оставят сами, у мен възникна надеждата, че ни предстои да прекараме заедно един щастлив и поучителен следобед под сянката на това благородно дърво. Нима не е съдено това да стане?
— Не е. Добре, че не вие трябва да се оправяте с библиотеката. Книгите никога нямаше да видят ред.
— И кому е притрябвало, както би казал вашият работодател? На няколко пъти съм го чувал да изразява мнението, че библиотеката се е чувствала прекрасно десетки години, без никой да я каталогизира. Защо да не я кара в същия дух до второ пришествие?