Целувката на черната вдовица
- Автор: Фийдър Джейн
- Серия: kiss #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Матева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Целувката на черната вдовица». Краткое содержание книги:
Той й хвърли бърз поглед отстрана. Видя класически профил, изправената стойка, с която седеше на прекрасната си бяла кобила. Изглеждаше напълно спокойна.
Устните му се присвиха. Колкото и да беше умна, лейди Гуинивър щеше да отиде с него в Лондон и никъде другаде.
Нека предприеме опита си за бягство — но той щеше да се намеси в решаващия момент. Колкото и да му беше неприятно, трябваше да признае, че двамата играеха жестока игра на котка и мишка. Много искаше да проследи как щеше да се развие планът й. Трябваше също да признае, че изпитваше известно удовлетворение да стане свидетел на опита за бягство. Двамата водеха тази битка с умовете си и той щеше да я спечели.
— Доколкото си спомням, вие споменахте, че довечера би било удачно да спрем за нощувка край Кедълстън — започна той. — Има ли нещо особено там? — Усмивката му беше гладка и мека като купа сметана.
— Всъщност не, но бихте могли да попълните запасите си.
— Още е много рано за това. Ако обаче настоявате, ще нощуваме именно там.
— Както желаете вие, лорд Хю — отвърна тя с привидно равнодушие. Разстоянието между Кедълстън и Кулдън беше възможно най-краткото. Ако продължаха само още няколко мили в посока към Дерби, трябваше да изминат целия този път обратно. Това означаваше, че бягството им щеше да се удължи с един или два часа. При нормални обстоятелства това би било само незначително забавяне, но в сегашната й ситуация всяко дребно препятствие означаваше допълнителни нерви.
Хю продължаваше да се усмихва снизходително.
Стига сме говорили за Кедълстън, реши Гуинивър. Тъй като той бе стигнал опасно близо до истината, най-добре беше да отклони вниманието му, като смени темата.
— Признавам, че все още съм любопитна какво открихте в Матлок, лорд Хю. — Тя извърна глава и го погледна изпитателно.
— Какво бих могъл да открия?
— Нищо — махна сърдито тя. Мъжът сви рамене.
— Задачата ми е да докладвам на лорд-пазителя на печата. Не съм упълномощен да правя заключения.
— Това е най-неискреното обяснение, което някога съм чувала — заяви Гуинивър. — Как да се защитавам, след като не познавам така наречените доказателства, които сте събрали?
— Ще бъдете уведомена навреме.
„А вие милорд, много скоро ще откриете, че нямате право да искате земята ми.“
Тя все още не беше решила дали да му каже истината тази вечер, или да остави документа в палатката си с обяснение на юридическото му значение. Вероятно той щеше да получи спорните земи въпреки този документ, ако кралят и пазителят на печата не побеснееха от яд, че тя е успяла да му избяга. Междувременно го познаваше достатъчно добре, за да знае, че не би приел незаконно имущество. Отмъщението й не беше кой знае какво, но не можеше да се надява на по-добро.
Много й се искаше да му го каже в лицето — дори само за да наблюдава разочарованието му. Но по-разумно беше да се откаже от този разговор. Трябваше да мисли за твърде много неща и не биваше да си хаби мислите в копнежи за отмъщение, колкото и сладки да бяха.
Малко преди Кедълстън Хю определи за нощувка голяма поляна, в края на която се виждаше езерце, заобиколено от гора. Днешното място е много по-добро от вчерашното, каза си Гуинивър, която не бе слязла от коня си, за да може да огледа по-добре околността. Миналата вечер разстоянието между палатките и дърветата беше съвсем малко. Тук беше различно. Но какво би могла да промени?
Тя се приготви да слезе от седлото и видя, че пазачът й вече е на място, за да й помогне.
— Позволете, милейди — проговори той с усмивка, в която се усещаше злобно веселие. Понечи да обхване талията й, но тя възмутено отблъсна ръцете му.
— Мога да се справя и без вашата помощ.
— О, дайте ми възможност да се проявя като рицар — помоли той и без усилие я свали на земята. — Нали трябва да бъда пример за Робин.
— О, да, преувеличеното внимание към една пленница е най-добрият пример за момчето — отбеляза тя и гордо му обърна гръб.
Хю се ухили и продължи спокойно:
— Вероятно отново ще пожелаете да опънете палатката си далече от нас. — Все пак той успя навреме да прикрие циничната светкавица в очите си.