Целувката на черната вдовица
- Автор: Фийдър Джейн
- Серия: kiss #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Матева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Целувката на черната вдовица». Краткое содержание книги:
— Отдавам голямо значение на личния си живот — отговори тя както предишната вечер.
— Вярвам ви — промърмори той и със същата цинична усмивка проследи как тя заповяда да вържат коня й и двете понита недалече от палатката. Всичко намекваше за нощно бягство. Но как щеше да обезвреди поста? Нощта обещаваше да е интересна.
— Надявам се, че и тази вечер ще ми правите компания на вечеря — покани я той.
Гуинивър се поколеба. Намерението й беше да се извини с главоболие, но сега й хрумна мисълта, че може би беше добре да налее малко сънотворно и в неговото вино. Забележката му, че по време на поход спи само по няколко часа, беше сериозен повод за загриженост. Общата вечеря й даваше шанс да го обезвреди.
— Приемам, но момичетата ще се хранят с Тили в моята палатка. След два дни на седлата са много уморени — отговори хладно и със съвършено самообладание тя. — За мен ще бъде чест да вечерям с вас и Робин.
— Честта е изцяло моя, мадам — поклони се той и се наведе над ръката й. — Робин ще вечеря с хората ми. Чакам ви в шест.
— Радвам се. — Тя се усмихна със същото съвършено спокойствие. — А сега ме извинете, сър, искам малко да се поразтъпча, докато опъват палатката ми. — Тя тръгна към дърветата, заобикалящи поляната. Момичетата се присъединиха към нея, но тя се наведе и им каза нещо. Те кимнаха послушно, обърнаха се и се запътиха към езерото, а тя продължи сама към гората.
Хю кимна мрачно и изчака малко, преди да направи следващата си стъпка.
Гуинивър вървеше бавно към дърветата. Тъй като гората беше рядка и не предлагаше добро прикритие, тя навлезе доста навътре, преди да изсвири като кос. Вслуша се напрегнато и почти веднага чу очаквания отговор. Шумът я отведе към гъст храсталак.
Грийни се изправи така безшумно, че сухите пръчки почти не изпращяха.
— Готова ли сте, мадам?
— Радвам се да ви видя — отговори тя. Изпитваше безкрайно облекчение, макар че му се доверяваше напълно. — Не намирате ли, че поляната е много открита?
Мъжът кимна.
— Напълно права сте, милейди.
— Ще опитаме малко след полунощ. Вчера постът обикаляше лагера за около пет минути. Днес мястото не е по-просторно, но е много по-открито. За да прибягаме от палатката до прикритието на дърветата, ще имаме нужда от повече време — зашепна бързо тя. — Тили ще сложи в питието на поста нещо за сън, така че след полунощ ще е обезвреден.
— По-добре аз да се заема с него, мадам, така е по-сигурно — предложи Грийни. — Мирише ми на дъжд, нощта ще бъде облачна и ще ми е лесно да се промъкна зад гърба му.
— Нали няма да му сторите зло?
— О, един лек удар, това е всичко — ухили се мъжът. — Той ще го приспи по-сигурно от отварите на Тили. Не се бойте, милейди!
Някъде зад Гуинивър изскърца клон и Грийни изчезна така внезапно, че тя се взря смаяно в празния гъсталак пред себе си. Обърна се бавно и попита:
— Има ли някой?
Гората остана тиха. Ръцете й бяха влажни, когато тръгна обратно по пътеката, по която бе дошла. Изведнъж клоните на ниските храсти зашумоляха. Малка сърничка профуча покрай нея като бялокафява светкавица. Сърцето й спря да бие, после заудря с удвоена сила. Едва успя да се успокои.
Когато излезе на поляната, тя видя, че палатките вече бяха разпънати, а над палатката на Хю се вееше флагът му. Горяха огньове, мъжете се смееха и разговаряха, навсякъде се усещаше онази атмосфера на подредена суетня, която Гуинивър междувременно се беше научила да очаква от трупата на Хю дьо Босер. Хю обаче липсваше. Вероятно беше в палатката си.
Пен и Пипа играеха с Робин край езерцето. Той им показваше как да хвърлят камъчета така, че да се плъзгат по повърхността на водата. Беше време да говори с момичетата, макар че още не знаеше как да им обясни предстоящото бягство, без да ги уплаши до смърт.
Гуинивър се наведе и влезе в палатката си, където Тили тъкмо приготвяше леглата.
— Иди да повикаш децата, Тили. Трябва да им кажем.
— Време беше — кимна старицата, без да се вълнува. — Ей сегинка ще ги доведа.
Тя излезе, а Гуинивър седна на един от сандъците, за да се овладее. Не биваше да издава страха, отчаянието си и факта, че това беше последният шанс за спасението им.
Пипа се развика още преди да влезе в палатката.
— Защо трябва да се храним тук, мамо? Искаме да останем още малко навън, за да си играем с момчето Робин. Вече се научих да хвърлям камъчетата през цялото езеро! — И тя размаха ръка.
— Това изобщо не е езеро — поправи я Пен, на чието лице също беше изписана неохота. — Какво има, мамо?
— Нищо няма — отговори с усмивка Гуинивър. — Свали платнището, Пен, и седни. — Тя посочи походните легла.