Целувката на черната вдовица
- Автор: Фийдър Джейн
- Серия: kiss #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Матева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Целувката на черната вдовица». Краткое содержание книги:
Тя излезе от палатката, за да види изгряването на деня и да послуша утринните песни на птиците. Въздухът беше мек и обещаваше отново горещ ден.
Тъй като вече беше светло, не беше нужно да носи фенер. Запъти се бавно към дърветата. Ако мъжът я спреше, имаше идеално обяснение. Една дама имаше потребности, които изискваха да се скрие в храстите. Възнамеряваше да посвети децата в плана за бягство едва вечерта преди лягане. Знаеше, че тя самата нямаше да заспи от вълнение, но се надяваше Пипа да не я засипе посред нощ с въпроси и с бърборенето си да събуди целия лагер.
Под защитата на дърветата тя изсвири като кос и почти веднага чу желания отговор като тракане на кълвач. Въздишката й изрази облекчение. Грийни беше на поста си и я наблюдаваше. Засега не беше нужно да говори с него. Имаше време, щяха да се срещнат едва вечерта след установяването на новия лагер. Сега й беше достатъчно да знае, че той е наблизо.
Тя се обърна и закрачи обратно към палатката си.
Скрит зад дебелия ствол на един дъб, Хю я следеше смаяно. Тъкмо бе излязъл от палатката си, когато я забеляза да върви бързо към гората под меката светлина на зората. Стойката й му показа, че тя търсеше усамотение не за да удовлетвори човешките си потребности, както можеше да се предположи. Вместо да я повика, той я последва. Издебна я, както се поправи с мрачна усмивка. Като опитен ловец не му бе трудно да разгадае повика на коса и отговора на кълвача.
На кого беше дала знак? И защо?
Можеше да заповяда на хората си да претърсят горичката. Те със сигурност щяха да намерят човека, който се бе скрил там. Но може би беше по-добре да почака, докато нещата се изяснят от само себе си. В един момент Гуинивър трябваше да изиграе картите си, а и му беше интересно да разбере какво бе замислила.
Пъхнал ръце дълбоко в джобовете, Хю се върна в лагера, подсвирквайки си безгрижно.
10.
— Пипа, наистина ли ще наречеш котенцето си Живак? Пипа, която хранеше питомеца си с парченца месо от закуската, вдигна за миг глава.
— Още не знам.
Робин беше коленичил на земята между двете момичета.
— Името ми харесва.
— Да, но бе избрано от баща ти, а той не харесва котето ми — възрази Пипа и потопи пръсти в гърненцето с мляко, за да ги пъхне в устата на жадното животинче. — Това носи нещастие.
— Това са глупости! — Пен остави своето Мускатово орехче на земята.
— Защо? И ти вярваш в това!
— Да, но Робин смята, че лорд Хю изобщо не обича котките. Не само твоята — обясни сестра й. — А името й подхожда.
Пипа продължи да храни котенцето си и около устата й се изписа корава линия. Пен не беше искрена. Досега двете заедно се бяха стремили да избягват нещастията. Внимаваха да не стъпват по ръбовете на паважа и да не минават под стълби, а когато трябваше да донесат от къщата нещо забравено, винаги се завъртаха по седем пъти и сядаха. Макар че се смееха на суеверието си, то беше важно за тях. Винаги го правеха заедно. А сега всичко, което казваше Робин, беше много по-важно за Пен от сестра й.
— О, хайде, Пипа! — продължи с усмивка Пен. — Името е чудесно.
— Ще я нарека Лунна светлина — оповести Пипа, вдигна котенцето и се отдалечи, докато го чеше зад ушите.
— Ама че работа — промърмори разочаровано Пен.
— Защо тя не харесва баща ми? — попита Робин и зае заплашителна поза.
— О, не, според мен го харесва. Пипа харесва всички. — Пен въздъхна. — Само че…
— Само че какво? — Робин сложи ръка върху нейната и Пен се изчерви. Момчето бързо дръпна ръката си и също се изчерви, като че докосването беше нещастна случайност.
— Виж, Пипа смята, че те харесвам повече отколкото нея — призна съвсем тихо Пен и още повече почервеня.
— Аха — въздъхна Робин.
— Но не е така — продължи Пен, втренчила поглед в котенцето, което мъркаше в скута й. — Аз те харесвам, но по друг начин. Жалко, че Пипа е твърде малка, за да го разбере.
— Аха — повтори Робин, отново постави ръката си върху нейната и този път не я отдръпна. — Аз те харесвам много — заяви той и между двамата се възцари напрегната тишина. Ръцете им останаха една върху друга, макар че им беше неловко, защото бяха много горещи и запотени, но никой не посмя да прекрати докосването. Затова изпитаха облекчение, когато проехтя сигналът за тръгване. И двамата скочиха и хукнаха към конете си.
Гуинивър посрещна Хю с нищо незначещ утринен поздрав и зае мястото си до него. Той отговори с хладна усмивка, която не издаваше мислите му.
Какво беше замислила, по дяволите?
Хю познаваше Гуинивър Малори едва от няколко дни, но беше наясно, че зад безстрастната маска се криеше изобретателен ум. Твърде вероятно беше да е измислила план за бягство. Но как си го представяше? Как щеше да избяга от лагера на въоръжените мъже с двете си момичета и с Тили? Очевидно през нощта. И непременно си беше осигурила помощници… който и да беше човекът, отговорил на сигнала й от гората. Дали планът й имаше нещо общо с упоритостта, с която настояваше да минат през Дерби, а не през Честърфийлд? Нима имаше толкова сигурно убежище, където той нямаше да я намери? Какъвто и да беше планът й, той със сигурност беше разумен и добре обмислен. Гуинивър никога не би се впуснала в невъзможно начинание.