Целувката на черната вдовица

Валерианът, който трябваше да осигури на лорд Хю дълбок сън през тази нощ, беше скрит в кърпата й; в момента обаче тя не виждаше възможност да го сипе във виното му. Той остави чашата си на масата, но я задържа, докато хапваше от рагуто. Гуинивър внимателно пусна кърпичката си от ръкава на скута си.

Хю я наблюдаваше скритом. След като бе подслушал разговора й с Грийни, знаеше, че бягството ще стане тази вечер. Но и най-грижливо обмисленият план можеше да се провали и тя сигурно го знаеше. Ако предстоящото бягство я правеше нервна, това не се забелязваше. Тя беше спокойна както винаги, красивите й очи бяха внимателни и дори не трепваха. Бе облякла скъпи одежди, сякаш бе дошла на вечеря в голямата зала на дома си, а не във военна палатка на поляна сред гората — и той неволно се запита защо тя бе избрала тази одежда именно днес. Въпреки че се гневеше на неприятностите, които му създаваше, трябваше да признае, че тя беше смела жена; и както винаги, бе запленен от красотата й, от неоспоримата й чувственост, която събуди у него ответна реакция.

Всемогъщи боже! Искаше да я люби, желанието да изследва стройното, но въпреки това пищно тяло накара ръцете му да затреперят и ускори дъха му.

— Имате ли къща в Лондон, лорд Хю? — попита тя и си отчупи парче хляб. Въпросът донесе облекчение и го изтръгна от вихрушката на страстта.

— Скромна — отговори той. — В Холбърн.

— Близо ли е до реката? Не знам почти нищо за столицата.

— Сигурно познавате много по-добре древния Рим или Атина — отбеляза той.

Тя кимна усмихнато и потопи хляба си в голямата солница, поставена в средата на масата. Ръката й се плъзна, солницата се изтърколи от масата и падна в тревата.

— Господи, колко съм несръчна! — извика сърдито тя и се наведе да види дали бе разсипала цялата сол. — Момичетата щяха да кажат, че това означава нещастие. Знам, че трябва да взема щипка сол и да я хвърля през рамо, за да отклоня нещастието — но не помня дали беше през лявото или през дясното.

— Я хвърлете и отляво и отдясно — посъветва я той и се наведе да вдигне солницата.

— Похабих толкова сол… Ще можете ли да я съберете? Ще ви помогна.

— Не е нужно. — Той събра част от скъпоценната сол в шепата си.

Гуинивър държеше кърпичката си в готовност. Приведе се бързо напред и изсипа финото прахче в чашата му с вино, молейки се то да се разтвори, преди Хю да е вдигнал глава.

Мъжът се изправи и насипа спасената сол отново в солницата. Какво бе направила тя? Разсипването на солта беше маневра за отклоняване на вниманието, това беше ясно. Нито гласът, нито позата й издаваха нещо, но сетивата му бяха нащрек и подушваха опасност.

Отрова? Дали пък не бе решила да го прати на оня свят като съпрузите си?

Тя отпи глътка вино и повтори въпроса си:

— Холбърн близо ли е до реката, лорд Хю?

Виното, каза си гневно той. Сигурно е сипала нещо във виното ми.

— Не, намира се на няколко пресечки по-навътре. Сама ще видите, защото ще отседнете в моя дом, докато лорд-пазителят на печата даде други разпореждания.