Убийствено просто

„Марин Парейд“, широкият булевард, който опасваше около километър и половина красиви фасади от регентския период, гледащи към морето, гъмжеше от движение и в двете посоки. „Ван Ален“ беше една от малкото модерни сгради, представител на архитектурата на двайсети век, по-конкретно на арт деко. Звъннаха на апартамент 407 на домофона и след минути долетя дрезгав глас:

— Да?

— Марк Уорън? — обади се Глен Брансън.

— Да, кой е?

— Полиция. Може ли да поговорим за Майкъл Харисън?

— Разбира се. Качете се, на четвъртия етаж съм.

Чу се рязко избръмчаване и Грейс отвори предната врата.

— Странно съвпадение — каза той на Брансън, когато влязоха в асансьора. — Бях тук миналата вечер на сбирка за покер.

— Кого познаваш тук?

— Крие Кроук.

— Крие Кроук — смешникът от пътна полиция?

— Той е свестен.

— Как може да си позволи жилище на място като това?

— Ами бракът му е донесъл пари — по-скоро разводът. Има богата госпожа — баща й е спечелил от лотарията, каза ми той веднъж — и добър бракоразводен адвокат.

— Умно копеле.

Слязоха на четвъртия етаж, минаха по плюшен син килим и спряха пред 407. Брансън натисна звънеца.

След няколко секунди вратата отвори мъж около трийсетте, облечен в делова риза с отворена яка, панталон на тънки райета и черни обувки със златна верига.

— Господа — поздрави ги той приветливо, — моля, заповядайте.

Грейс го изгледа и му се стори бегло познат. Беше виждал този мъж преди, при това наскоро. Къде? Къде, по дяволите, го бе виждал?

Брансън надлежно показа служебната си карта, но Марк Уорън почти не я погледна. Последваха го през малък коридор в огромно общо помещение с два червени дивана, събрани под ъгъл, и дълга, тясна черна лакирана маса, която отделяше кухнята от трапезарията.

Рой забеляза, че по стил мястото напомня за дома на Ашли Харпър, но тук определено бяха прахосани повече средства. В единия ъгъл върху висока черна колона стоеше африканска маска. Стилни, макар и непонятни, абстрактни картини запълваха стените и имаше широк прозорец с изглед към морето, от който се разкриваше хубава панорама на Дворцовия кей. Новинарска програма без звук течеше по плоския екран на телевизора „Бенг енд Олуфсен“.

— Да ви предложа нещо за пиене? — попита Марк Уорън, кършейки ръце.

Грейс го наблюдаваше внимателно, следеше езика на тялото му и слушаше начина, по който говори. Мъжът излъчваше тревога. Неспокойствие. Това едва ли беше изненадващо, като се има предвид какво преживява. Един от най-големите проблеми за хората, оцелели след злополуки, знаеше старши детективът от опит, бе това да се справиш с чувството за вина.

— Няма нужда, благодаря — отговори Брансън. — Не искаме да ви отнемаме много време — имаме само няколко въпроса.

— Имате ли някакви новини от Майкъл?

Грейс му разказа за резултата от обиколката по кръчмите и за изчезналия ковчег. Но нещо в начина, по който той реагира, запали червена лампа в главата на детектива. Съвсем малка, почти като лампичка от коледна украса.