Заговорът „Ханаан“
- Автор: Кан Майкл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Албена Митева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Заговорът „Ханаан“». Краткое содержание книги:
Някой разиграва лотария с човешките съдби. А най-страшното е, че го прави от гроба. Само че Рейчъл Голд не вярва в духове?
Библиотеката във фирмата бе тренировъчно поле за новите сътрудници и като всичко останало в „Абът и Уиндзър“ работеше двадесет и четири часа, триста шейсет пет дни през годината. В нея, независимо от часа, винаги работеха дузина сътрудници. Базовото обучение във фирмата продължаваше около четири години и се състоеше от хиляди часове, прекарани тук в търсене, изследване или преглеждане на папки с документи в сумрачните офиси без прозорци.
Открих Лин Рап на пътеката, водеща към офиса й.
— Рейчъл Голд! Каква чудесна изненада! Какво те води насам?
— Идвам за услуга, Лин.
— С удоволствие, дете. Хайде да влезем в офиса ми.
Последвах я вътре.
— Какво ти е на крака? — попитах я аз. Тя куцаше.
— Изкълчих си пак глезена — каза тя и се обърна усмихната. — Всичко е заради проклетото тегло. Моят лекар ми каза, че ако до Деня на благодарността не сваля 50 паунда, лично той ще ме заведе в някой санаториум за отслабване.
Лин Рап бе ниска и твърде дебела, въпреки че умело скри ваше това чрез майсторски подбран гардероб. Тя бе главен библиотекар на фирмата повече от десет години. Весела, енергична, изключителен източник за всеки изследователски проблем, Лин винаги е била любимка на сътрудниците.
Тя седна на висок въртящ се стол зад бюрото си.
— Как си, Рейчъл? — попита тя и вдигна русия си бретон от челото. Лин имаше големи сини очи и такова лице, което винаги те караше да мислиш колко хубава би била, ако успее да отслабне. Тя наближаваше четиридесетте и все още живееше с майка си.
— Нещата вървят добре — отвърнах аз. — Имам достатъчно работа, а и фирмата ми прехвърля някои случаи.
— Трябва да го правят. Ти бе най-добрият ни сътрудник, Рейчъл.
— Не се занасяй — усмихнах се аз.
— Ти надживя мистър Маршал. Малко успяват. — Лин поклати глава. — И така, какво мога да направя за теб, дете?
— Помагам на фирмата по един случай и се нуждая от информация за една книга и автора й.
Лин взе писалка и отвори капачката й.
— Казвай!
— Книгата се казва „Лотарията на Ханаан“. Публикувана е през 1903 година от „Шпрингер тръст“. Малка книжка е — само 31 страници. Авторът е Амброуз Шпрингер. Необходима ми е повече информация за книгата и автора. Кой е бил той? Написал ли е нещо друго? Такива неща. Очевидно колежът „Барет“ в Масачузетс притежава една бройка от нея в колекцията си от редки книги.
— Няма проблем. Ще проверя веднага. Ела пак след около час.
Поблагодарих на Лин и се изкачих един етаж по спирало видната стълба.
Следващата ми стъпка бе Харлан Додсън, съдружникът, занимаващ се със завещанието на Маршал. По пътя се разминах с Кал Пембертън, който чакаше пред вратата на една от заседателните зали. Бе облечен по обикновения си раздърпан начин: дясната предница на ризата му бе изскочила от панталона, а връзката му се бе изкривила на 45 градуса. Очевидно вглъбен в мислите си, той не отговори на поздрава ми.
Изкачих се по стълбите до офиса на Харлан Додсън. Харлан бе шеф на отдела за завещания и попечителства и заемаше ъгловия офис в най-горния етаж на фирмата — по-близо до скъпите ми клиенти, както обичаше да се шегува той. Един офис в мазето би свършил по-добра работа за тази цел.
Вратата на Додсън бе отворена и той говореше по телефона, когато аз подадох глава в стаята му. Той ми махна с ръка и ми посочи един стол пред огромното орехово бюро.
Като бюрото си, Додсън бе едър, масивен и натруфен. Изглеждаше надебелял от последния път, когато го видях преди няколко години. Телефонната слушалка, закрепена между рамото и врата му, бе наполовина скрита от месата му.
Додсън носеше пръстени на всяка ръка — голям диамант на едната и рубин на другата, а на дебелата му китка се виждаше масивна златна гривна, тип верижка. Раираният му костюм бе току-що огладен, а също и колосаната бяла риза, прикриваща огромните му гърди и корем.
Ефектът от дрехите на Додсън се разрушаваше от непрестанното му потене. Той се потеше постоянно и обилно. Седях и слушах тежкото му дишане, гледах как бърше с кърпичка мазното си лице и си спомних за Барни Сондерман — дебелото момче, което седеше до мен в часовете по испански в гимназията. Той идваше направо от гимнастическата зала, неизкъпал се, и потта му капеше по бюрото и тетрадката.
Додсън свърши телефонния си разговор, обърна се към мен и се усмихна насила.
— Здравейте, мис Голд. Какво мога да направя за вас?
— Имам няколко въпроса относно Греъм Маршал и завещанието му.