Заговорът „Ханаан“
- Автор: Кан Майкл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Албена Митева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Заговорът „Ханаан“». Краткое содержание книги:
Някой разиграва лотария с човешките съдби. А най-страшното е, че го прави от гроба. Само че Рейчъл Голд не вярва в духове?
С периферното си зрение улових светлините още преди да чуя приближаващия се влак. Щом влакът намали скорост, мъжът се отправи към предната врата. И тогава това се случи, толкова бързо, че едвам го видях. Вратите на влака се отвориха, мъжът надникна вътре и някой му подаде голям кафеникав плик. Мъжът се обърна в моята посока, бързо премина по перона и се качи на стълбите.
Направих две крачки към вратата на влака, като че ли ще се качвам, а после се върнах обратно, щом мъжът се качи по стълбите. Изчаках, докато влакът се отдалечи от гарата, и си свалих слънчевите очила.
— Хайде, Ози.
Бързо изтичахме по стълбите и се промушихме през въртящата се врата. Мъжът се бе качил в сив „Форд“ комби, паркиран пред гарата. Прилепих се към стената, държейки Ози изкъсо. Сърцето ми биеше силно. Мъжът четеше нещо от кафявия плик на светлината на уличната лампа. После за пали мотора и потегли.
Изтичах на улицата. Комбито се отправяше на изток към крайбрежната улица. Под електрическия стълб бе паркирано едно такси със запален двигател. Влязох в него заедно с Ози.
— Следвай тази кола! — изрекох аз, сочейки комбито, което беше взело преднина от две пресечки.
Таксиметровият шофьор се подсмихна, докато ускоряваше колата.
— Лейди, двадесет години чаках някой да ми каже тези думи. Ще го хванем.
Настигнахме комбито край парка „Ървинг“ при изхода към крайбрежната улица и го последвахме по полегатия път в северна посока.
— Гаджето ли е? — попита шофьорът, докато разглеждаше дрехите ми в огледалото за обратно виждане.
— Не точно — отвърнах аз.
— Следвай тази кола — повтори той усмихнат. Бе около петдесеттодишен, нисък, плешивеещ и топчест. Ноктите на ръцете му бяха изядени до месото. Името и снимката му бяха на разрешителното, закрепено над брояча: „Луис М. Фарина“.
— Веднъж возих в таксито си Ред Бътънс — разказа той, махайки една незапалена и сдъвкана цигара от устата си. — Този Бътънс се оказа най-обикновен мъж.
Шофьорът отклони таксито в крайната лява лента, следвайки комбито.
Карахме след колата до края на крайбрежната улица, където тя зави надясно и намали скоростта си, докато се промъкваше между небостъргачите на улица „Шеридан“. Зави отново и излезе на авеню „Девън“, а после надясно по авеню „Уестърн“. Последвахме комбито по авеню „Уестърн“ на север и спряхме зад него на светофара на ъгъла на авеню „Уестърн“ и „Праг“. Голямата светлинна реклама за хот-дог на небостъргача „Флайки“ тъмнееше. Улиците бяха безлюдни. Светна зелено и комбито продължи напред по авеню „Уестърн“. Докато минавахме покрай улица „Морз“, той даде мигач и зави наляво по улица „Лърт“.
— Остави по-голямо разстояние между нас — казах аз, когато минахме покрай края на парка „Индиан“. — Не искам да го изплашим.
— По дяволите — изруга таксиметровият шофьор. — Оня загаси фаровете си.
Комбито зави надясно. Караше покрай границата на парка, после отново зави надясно към задънената уличка зад парка.
— Не завивай — помолих аз. — Нека да почакаме тук.
Спряхме на ъгъла и наблюдавахме как комбито спря в паркинга на края на улицата срещу парка.
— Чакай ме тук — казах аз и отворих вратата.
— Сигурна ли сте че искате да отидете сама?
— Няма да бъда сама. — Сърцето ми биеше силно. — Хайде, Ози.
„Индиан“ бе един от прекрасните малки чикагски паркове. Имаше тенискортове, детска площадка, езеро с патици, минизоологическа градина с кози, мишки, гъски, два дългокраки вълка, ракум и две черни мечки. Това лято бях водила тук няколко пъти Кейти и Бен. Децата храниха козите, играха на детската площадка и приключихме деня в ресторант „Баскин-Робин“ нагоре по улицата.
Пробягах покрай тенискортовете и зад клетките на животните, а Ози плътно ме следваше. Скъсих пътя, като минах между клетките на вълците и оградените места на козите.
Лампата в купето на комбито светна, щом мъжът отвори вратата. Аз се наведох до клетките на козите, за да мога да го наблюдавам. Мъжът вървеше от далечната страна на мястото за разходка на козите към пустата детска площадка, осветена от лампата на единичен електрически стълб. Приведох се по-ниско и се скрих зад едно дърво. Ози изръмжа, щом подуши животинската миризма.
Мъжът мина покрай люлките и гимнастическата джунгла и стигна до каляската на Пепеляшка от тикви, които изглеждаха оранжеви на бледата светлина. Същата каляска, на която дузина пъти през неделните следобеди бях качвала Кейти и Бени. Спря пред нея. Прикрих се зад дървото, докато той бавно се оглеждаше наоколо.