Третият (или Реквием за един убиец)
- Автор: Данева Никол
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Третият (или Реквием за един убиец)». Краткое содержание книги:
Действието в романа „Третият“ е развито по законите на жанра. Напрежението непрекъснато се покачва, а личността на убиеца става ясна едва накрая след редица обрати. Паралелно се изследват причините, предизвикали прелом в душата на един иначе много интелигентен и надарен човек. Търсят се корените на неговата сексуална извратеност, довели го до насилие, изследва се затъването му в кризата на едиповия комплекс. Внушава се огромната роля на семейството и особено на майката за формирането на психиката на детето, третия член в съюза, създаден от един мъж и една жена. Действието е динамично, зримо, като на филмова лента, но без кървави сцени.
Читателят, който търси леко, остросюжетно четиво, няма да бъде разочарован. В романа има и комични ситуации, и лек нюанс на мистика. Това е роман за чудесата, които прави любовта, ако я пуснем в сърцата си, и за тъмните бездни на ада, които се отприщват в душата на човек, лишен от обич.
— Много си проницателен — засмя се тя, решавайки да демонстрира хладнокръвност. — Елена ми каза, че със сестра ми сте се хванали на бас. Кой го спечели?
— Ами трябваше аз да го спечеля независимо от резултата… Елена е много забавна, ама вижда нещата такива, каквито иска да ги види. Дори не успя да разбере за какво говорим, тъй като се изстреля като снаряд към тоалетните.
— И за какво спорихте? Как така победата ти е била сигурна?
— Много просто. Обзаложихме се на една вечеря. Ако спечелех аз, Мария трябваше да ми прави компания. Ако спечелеше тя, трябваше аз на нея да й правя компания. Беше шега, както разбираш. Просто повод да я поканя. По-точно, мислех, че каня теб!
— И покани ли я? Ходихте ли на вечеря? — Магдалена се напрегна в очакване на отговора. Александър се усмихна, вдигна чаша да се чукнат отново и я погледна над чашата с изражение, което тя не разбра. Приличаше на дълбоко стаена болка.
— За съжаление, не. Ако бях по-настоятелен, може би нямаше да се случи всичко това. Щях да я предпазя. Повярвай, Магдалена, безкрайно съжалявам, че по такъв повод се срещаме с тебе. Отдавна исках да ти кажа, че си от хората, които ценя безкрайно много, радвам се, че ми се обади, но щеше да е много по-добре, ако причината не беше тази…
Какво беше това? Опитваше се да я оплете в мрежата си? Лъжеше ли я или не? Можеше ли един убиец да говори и да се държи така, или той просто е един добър и мил човек, търсещ начин да я утеши?
— Благодаря ти, Алекс. — Магдалена реши да се стегне и да не се размеква както с Юли. — И все пак какъв беше поводът да се хванете на бас?
— Много приятен. Късметите в баницата. Пошегувах се, че при близнаците навярно и късметът е еднакъв, а тя каза, че сестра й била по-голямата късметлийка. И обеща като доказателство на другия ден да донесе късметчетата.
— Донесе ли ги?
— Не знам. Аз се забавих. Имам една стара леля, която трябваше да посетя. Живее сама, горката. Когато дойдох тук, Мария току-що си е била тръгнала с Виктор.
— Значи затова тези листчета са били в чантата й… Носила ги е, Алекс! Искала е да ти ги покаже. Жалко наистина, че не си бил тук! Най-малкото щеше да означава, че не си бил ти…
— Магдалена, причиняваш ми огромна болка, като допускаш тази мисъл. Познавам ви и двете отдавна. Познавам приятелите ви. Как можа да помислиш, че съм способен да ви посегна. Как да ти докажа, че не съм аз?
— Не знам. Може би като хванат истинския…
Двамата се умълчаха. След като през цялото време беше под напрежение да го хване в лъжа, сега Магдалена изведнъж се почувства напълно изтощена и някак изпразнена. Осъзна, че от все сърце желае той да е невинен. Устните му изглеждаха твърди и издаваха непреклонност, но погледът му бе внимателен и мек. Държеше се така, както винаги бе очаквала да се държи един истински мъж. От него се излъчваше достойнство и някакво усещане за вътрешна сила.
— Ти… разбра ли, че тя не съм аз? Исках да кажа, че…
— Че се е представяла за тебе? Ако трябва да съм честен, не. Въпреки че един или два пъти усетих леко съмнение. Но я видях за съвсем кратко, а и тя като тебе обичаше да прокарва пръст по дясната си вежда.
— Нищо подобно! Тя не прави така! — оживи се Магдалена. — Ха, виж ти! Значи ме е имитирала наистина добре! А ти откъде знаеш, че аз имам такъв навик?
— Малко ли бях с вас, преди да заминете! Още тогава забелязах, че понякога, особено като се замислиш, си приглаждаш веждата.
— Ами да! Получих лек белег, след като паднах като малка, после всичко изчезна, но ми стана привичка да си разтърквам веждата. А как си забелязал, че това съм аз, че съм по-различна? Ние сме съвършено еднакви! — тя продължаваше да се опитва да го хване поне в противоречие. Ако лъжеше, беше съвършен!
— Трябва да ти призная, че трудно ви различавах, но винаги съм гледал повече тебе. Все пак ти си тази, която исках да опозная по-добре. Може би заради огъня в тебе. Сестра ти е по-спокойна… Но настина съм засрамен, че тя успя да ме заблуди. И трябва да ти се извиня. Ако ми позволиш да те опозная по-отблизо, ще те различавам и с вързани очи.
Защо ли й стана толкова приятно? Как да приеме този намек? Магдалена си представи Александър в ролята на сляпа баба и се разсмя. Телефонът й звънна. Все още засмяна, тя го включи и изведнъж кръвта се смъкна от лицето й. По нейните реплики Александър разбра, че говори с баща си, но по въпроси като „Как?, Кога?, Сигурни ли са?“ не можа да определи за какво става дума.