Полунощ в стаята на сенките
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Чизмарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Полунощ в стаята на сенките». Краткое содержание книги:
— Не. Но пък определено би го направил по-весел — подхвърли Одет и отново се надигна. — Ти не си Лилибет, пиленце.
Гальовното обръщение, което Лена не бе чувала от дете, я накара да се усмихне.
— Да, знам.
— А това означава, че не е нужно да си сама, ако намериш човек, който да запали искрица в теб.
Лена пое стръкчето розмарин и поглади бузата си с него.
— Мисля, че той не търси искрица, а цяла клада — каза тя, като се облегна на лакти и разтърси гъстата си коса. — Преживях дълго време, без да изгоря, и смятам да запазя нещата по този начин.
— Винаги си виждала нещата само в черно и бяло. А има и нюанси. Ти си моето бебче, макар вече да си пораснала достатъчно, затова ще ти кажа следното: няма нищо лошо в това една жена да остане сама, стига да има основателни причини. Но страхът не е от тях.
— Какво ще стане, ако си позволя да се влюбя в него? — попита Лена. — Може просто да му писне от мен и да си намери нова партньорка за танците.
Одет бутна шапката си назад и изкриви отчаяно лице.
— Ами ако стане потоп и ни отнесе в Мисисипи? За Бога, Лена, не можеш да разсъждаваш по този начин. Това ще те съсипе.
— Справях се чудесно преди появата на Диклън. Ще се справя и след като си тръгне — отвърна тя упорито и погали Руфъс, който притискаше глава в коляното й. — Онази къща, бабо… къщата, която той иска да върне към живот, е зловещ символ. Символ на онова, което се случва, когато се съберат двама души с различен произход. Аз съм нейна кръв и знам.
— Не знаеш — възрази Одет категорично. — Ако Аби Рус и Люсиен Мане не се бяха обичали и не бяха създали дете, ти и аз нямаше да съществуваме.
— Но ако им бе писано да са заедно, тя нямаше да умре по този начин. И нямаше да се явява като призрак в къщата.
— О, скъпа — въздъхна Одет с обич. — Не Аби Рус е призракът там.
— А кой тогава?
— Предполагам, че онова момче ще разбере рано или късно. А може би е писано ти да му помогнеш.
Одет замълча, подуши въздуха и добави:
— Хлябът е готов. Искаш ли да занесеш малко в Мане Хол?
Лена стисна устни упорито.
— Не.
— Добре тогава — кимна Одет, като отвори задната врата. — Може аз лично да го занеса. И да открадна хубавеца под носа ти — засмя се тя.
Диклън бе отворил всички врати и прозорци на първия етаж. От стереото му гърмеше изпълненият с копнеж блус на Рей Кудър. В такт с музиката Диклън положи първия тънък слой лак върху прясно изцикления под на салона.
Всичко го болеше. Всеки мускул и всяка кост в тялото му пееха свирепо като Рей Кудър. Диклън бе решил, че физическото напрежение от цикленето ще успокои гнева му, а сега се надяваше лакирането да свърши тази работа.
Прекрасното утро не се оказа чак толкова хубаво.
Лена направо го подлудяваше. И тя го знаеше адски добре. Първо се бе любила страстно с него, а после не му отпусна нищо повече от разговор по телефона.
Избухва в гняв в един миг, а в следващия го дразни закачливо. Опитва се да превърне великолепната нощ, която бяха прекарали заедно, в обикновено мимолетно приключение.
Майната му на такова отношение.
— О, скъпи, защо се гневиш? — промърмори той. — Тя не ти обръща никакво внимание. Но постепенно ще започне да си мисли за теб.
— Май започваш да откачаш.
Диклън се завъртя стреснато и едва не падна, когато видя Одет да му се усмихва от прага.
— Не те чух да влизаш — глупаво отвърна той.
— Нищо чудно.
С привилегията на възрастен човек тя се наведе и намали звука на стереото.
— И аз харесвам Кудър, но не чак толкова силно — каза Одет. — Донесох ти пресен хляб. Изпекох го тази сутрин. Продължавай си работата, ще го оставя в кухнята.
— Дай ми само една минута.
— Не е нужно да спираш заради мен, скъпи.
— Не, моля те. Пет минути. Има нещо… забравих какво… има нещо за пиене в хладилника. Защо не си сипеш?
— Предполагам, че ще го направя. Действай спокойно.
Когато Диклън приключи работата си и се присъедини към нея, Одет стоеше пред кухненския му бюфет и оглеждаше съдържанието му.
— Майка ми имаше такава стара форма за вафли — каза тя. — А аз все още притежавам лешникотрошачка като твоята. А как се наричат онези прибори там? Не мога да се сетя.
— Прибори „Фиеста“.
— Точно така. Винаги са ми напомняли за веселби и празненства. Да не си дал пари за тези стари буркани, скъпи?
— Страхувам се, че да.
Тя цъкна учудено с език.
— Да си хабиш парите за такива неща. Но все пак, проклета да съм, ако не изглеждат чудесно. Ела някой път да се поровиш из бараката ми. Там може да намериш нещо, което да ти хареса — покани го тя, после се обърна и кимна към кухнята. — Свършил си чудесна работа, Диклън.