Полунощ в стаята на сенките

Тя щеше да му се усмихне и да му протегне ръка.

И всичко щеше да е наред.

Не, никога нищо нямаше да е наред.

Страхуваше се, че полудява. Мъката затъмняваше разума му, както нощта затъмнява деня. Как иначе можеше да си обясни факта, че я чува да му шепне нощем? Можеше ли да направи друго, освен да се опита да се скрие от шепота й и от изгарящата болка?

Той загледа чаплата, която изскочи от тръстиките. Красива, чиста, съвършена, тя се понесе над кафявата вода и се плъзна сред дърветата. Далеч от него. Винаги далеч от него.

Беше си тръгнала. Неговата Аби бе избягала от него също като тази призрачна птица. Всички го казваха. Семейството му. Приятелите му. Беше чувал как слугите си шепнат за това. Как Абигейл Рус бе избягала с някакъв негодник и бе изоставила съпруга и незаконната си дъщеря.

Макар да продължаваше да я търси из Ню Орлиънс и Батън Руж, да обикаля блатото като неспокоен дух, в самотните часове на нощта той започваше да вярва на слуховете.

Тя бе изоставила и него, и детето си.

А сега и от самия него вече не бе останало нищо, само тялото. Живееше от ден за ден като изпаднал в транс. И не можеше да е добър баща на детето, тъй като го гризеше червеят на съмнението, че то наистина не е негова кръв. Видът на дъщеря му го изпълваше с безкрайна мъка.

Вече не се качваше в детската стая. Мразеше се за това, но самото изкачване на стълбите до третия етаж го потапяше в океан от отчаяние.

Твърдяха, че детето не е негово.

Не! В сумрачната светлина на залязващия ден Люсиен покри лице с ръцете си. Не, не можеше да повярва това. Бяха заченали детето заедно, изпълнени с любов, доверие и желание.

Дори ако това беше лъжа…

Люсиен отпусна ръце и пристъпи към водата. Щеше да е топла като усмивката на Аби. Мека като кожата й. И с почти същия тъмен цвят като очите й.

— Люсиен!

Той замръзна на ръба.

Аби! Тя тичаше към него, а буйната й къдрава коса се люшкаше по гърба й. Сърцето му, съсипано от мъка, оживя и подскочи лудо.

Но последните слънчеви лъчи паднаха върху лицето й и той умря отново.

Клодин го хвана за ръцете. Пръстите й бяха изстинали от страх. Беше видяла очите му и желанието за смърт в тях.

— Аби не би искала да направиш подобно нещо. Не би искала да прокълнеш душата си със самоубийство.

— Тя ме изостави.

— Не. Не е вярно. Лъжат те, Люсиен. Тя те обичаше. Обожаваше и теб, и Мари Роз.

— Къде е тогава?

Яростта, която се криеше под мъката му, изскочи на повърхността. Той стисна ръцете на Клодин. Нещо тъмно и тайно в душата му го накара да изпита желание да я заудря с юмруци. Да размаже лицето й, което му напомняше за Абигейл, а и за собственото му отчаяние.

— Къде е тя?

— Мъртва е! — изкрещя Клодин и гласът й отекна в топлия, влажен въздух. — Убили са я. Смъртта е единствената причина тя да изостави теб и Рози.

Люсиен я бутна настрани и се запрепъва към дънера на стар дъб.

— Това е лудост.

— Ще ти кажа откъде го знам. Чувствам, че е мъртва. Сънувах я.