Полунощ в стаята на сенките
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Чизмарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Полунощ в стаята на сенките». Краткое содержание книги:
Ще ти звънна по-късно.
Диклън
— Ти си най-странният човек — промърмори Лена. — Истинска загадка.
Трябваше да се отбие в бара, за да провери служителите и запасите си. После, тъй като искаше да задоволи любопитството си, тя потегли към Мане Хол.
Вратата беше отворена. Лена реши, че Диклън бе един от малкото хора, живели тук, който оставяше предната си врата отворена за всекиго. Провинциален живот или не, някой трябваше да го посъветва да си инсталира алармена система.
Лена чу тропането на работниците в къщата и тръгна бавно към нея.
Салонът прикова вниманието й. Тя клекна и докосна предпазливо лъскавия под. Откри, че пръстите й са сухи и влезе вътре.
Диклън се бе погрижил чудесно за мястото. Очевидно той се грижеше добре за всичко, което му принадлежеше. Обръщаше внимание и на най-дребните подробности. Цвят, дърво, елегантна камина, блестящи прозорци, които вероятно бе измил лично.
Лена предположи, че той щеше и да обзаведе стаята сам, като отново се погрижеше за всяка подробност.
Никога преди не бе познавала мъж, който да си създава толкова главоболия, с каквото и да е. Или с когото и да е. Но вероятно бе прекарала прекалено много време с неподходящи мъже.
— Какво мислиш?
Тя се завъртя и го видя застанал на прага.
— Мисля, че къщата има късмет с новия си собственик. Струва ми се, че я виждаш такава, каквато би трябвало да бъде, и ще направиш всичко възможно да я съживиш.
— Много мило — кимна Диклън и се приближи към нея. — Изглеждаш отпочинала.
— Мъжете никога не трябва да казват на жените, че изглеждат отпочинали. Трябва да им казват, че са прекрасни.
— Никога не съм те виждал непрекрасна. А днес си и отпочинала отгоре на всичко.
— Страхотен си с комплиментите — усмихна се тя и тръгна към камината.
Прокара ръка по полицата и застина, когато видя снимката в кафява кожена рамка.
— Абигейл — прошепна Лена и усети ледени тръпки по гърба си.
— Мис Одет ми я даде. Приличаш малко на нея.
— Не. Никога не съм имала толкова невинен вид — възрази Лена и погали младото лице на снимката.
Беше я виждала и преди, дори я беше разучавала внимателно в онзи отминал период, когато намираше историята за много романтична. В онзи период, когато тя самата бе достатъчно млада, за да вижда романтика и в трагедията.
— Странно ми е да я видя тук. Да видя част от себе си тук.
— Мястото й е тук. Твоето също.
Лена поклати глава, а мъката в тъмните, ясни очи на снимката сви сърцето й. Тя се завъртя и прикова очи в Диклън. Работни дрехи, колан с инструменти, набола брада. Ставаше все по-трудно да си го представи в раиран костюм с кожено куфарче в ръката.
Ставаше все по-трудно да си представи живота си без Диклън.
— Защо си тръгна от нас тази сутрин? — попита тя.
— Не видя ли бележката ми? Момчетата дойдоха за плота — махна той към кухнята. — Трябваше да платя и да се моля на колене, за да ме поемат в събота сутрин. Налагаше се да съм тук.
— Нямах това предвид. Не е възможно да дойдеш в града, да работиш шест часа по масите и да ми направиш масаж на краката, защото не си имал какво друго да правиш в петък вечер. Дойде за секс, скъпи, а си тръгна без него. Защо?
Диклън усети как гневът стопява доброто му настроение.
— Невероятна си, Лена. Имаш талант да усложняваш съвсем прости неща.
— Нещата никога не са толкова прости, колкото изглеждат.
— Добре, хайде да се изясним. Дойдох в града, защото исках да те видя. Обслужвах масите, тъй като исках да ти помогна. Масажирах ти краката, защото знаех, че си стояла права повече от дванадесет часа. А после те оставих да спиш, защото имаше нужда от сън. Никой никога ли не ти е правил услуга?
— По принцип мъжете не ми правят услуги, освен ако не искат нещо. А ти какво искаш, Диклън?
Той замълча за момент, за да овладее яростта си.
— Знаеш ли, обиждаш ме. Ако те притеснява принципът „Ти работиш, аз плащам“, мога да отделя двадесет минути сега. Ще се качим горе, ще правим секс и ще сме квит. В противен случай, имам доста работа.
— Не исках да те обидя — възрази тя, макар да разбираше, че точно това бе целта й. — Просто не те разбирам. Мъжете, с които съм имала интимни отношения, щяха да се ядосат на случилото се тази сутрин. Очаквах, че и ти си ядосан. Нямаше да те виня, а щях да те разбера.
— Трудно ти е да разбереш, че държа на теб достатъчно, за да ти осигуря няколко часа сън, като забравя секса?
— Да.
— Е, това може и да не е обидно, а само тъжно.