Полунощ в стаята на сенките
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Чизмарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Полунощ в стаята на сенките». Краткое содержание книги:
— Аз също — каза той и очите му се напълниха със сълзи. — И аз я сънувах.
— Люсиен, трябва да ме изслушаш. Бях там в онази нощ. Аби дойде в детската стая, за да нахрани бебето. Познавам я откак самите ние бяхме бебета. В душата й нямаше друго, освен безкрайна любов към теб и Мари Роз. Въобще не трябваше да излизам от къщата тогава — изплака Клодин и кръстоса ръце на гърдите си, сякаш искаше да събере двете половини на разбитото си сърце. — Цял живот ще я моля за прошка задето не бях до нея в онази нощ.
— Тя е взела дрехи и бижута. Майка ми е права — възрази Люсиен и стисна устни. — Трябва да приема това.
— Майка ти мразеше Аби. Изрита ме от къщата на следващия ден. Страхуваше се да ме задържи там. Страхуваше се да не разбера…
Люсиен се завъртя. Лицето му бе изкривено от толкова силна ярост, че Клодин отстъпи назад.
— Искаш да повярвам, че майка ми е убила жена ми, а после е прикрила престъплението, греха и ужаса, като е представила изчезването й за бягство?
— Не знам какво точно е станало. Но знам, че Аби не си е тръгнала. Мама Рус ходи при Еванджелин.
Люсиен махна с ръка и й обърна гръб.
— Вуду дивотии.
— Еванджелин има сила. Каза, че имало кръв, болка и страх. И зловещ черен грях. Каза, че гробът й бил във водата. Добави, че ти имаш две половини, а едната е мрачна като пещера в ада.
— Значи аз съм я убил? Прибрал съм се у дома през нощта и съм убил жена си?
— Две половини, Люсиен. Две половини, излезли от една и съща утроба. Погледни внимателно брат си.
Прониза го ледена тръпка и му се зави свят.
— Няма да слушам тези глупости повече. Прибирай се у дома, Клодин. И стой настрани от Мане Хол.
Люсиен бръкна в джоба си, извади брошката с часовника и я сложи в ръката на момичето.
— Вземи това и го запази за детето — каза той и осъзна, че вече дори не можеше да изрече името на дъщеря си. — То трябва да притежава нещо, което е принадлежало на майка му.
Той прикова измъчения си поглед в символа на съкрушената си любов.
— Убиваш я отново с недоверието си към нея — каза Клодин.
— Стой далеч от мен — грубо отвърна Люсиен и се запрепъва към Мане Хол и собствения си ад. — Стой далеч.
— Знаеш го! — извика Клодин след него. — Знаеш, че Аби ти беше вярна.
Притиснала часовника до сърцето си, Клодин се закле да го предаде заедно с истината на дъщерята на Абигейл.
Мане Хол
Февруари 2002
Застанал на терасата, Диклън наблюдаваше настъпването на деня. Източното небе се оцвети в розово и цикламено. Въздухът се затопли. Имаше още време до март, но зимата си отиваше.
Градините, които само преди месец приличаха на тъжни развалини, вече се връщаха към миналата си красота. Отрязаните лози, наглите бурени, изсъхналите дървета и счупените тухли бяха почистени. Вече се виждаха витите пътеки, храстите и дори пъпките и растенията, която бяха оцелели.
По някои от старите дървета пълзеше глициния, а прекрасните азалии бяха напъпили обещаващо.
В градините имаше магнолии, камелии и жасмин. Диклън бе записал всичко, което семейство Франк му бяха изредили с напевните си, лениви гласове. А когато им описа пълзящото растение, което си представяше по ъгловите колони, му казаха, че това били грамофончета.
Диклън си помисли, че тялото му вече свикваше с петте или шестте часа неспокоен сън. Или пък просто го изпълваше нервна енергия.
Нещо го подтикваше напред и го караше да довърши къщата си. Но по някакъв странен начин му се струваше, че къщата все пак не е само негова.
Ако това бе духът на Абигейл, то явно той бе доста капризен. Имаше моменти, когато Диклън се чувстваше абсолютно спокоен и в мир със себе си. Но понякога по гърба му пропълзяваха ледени тръпки. Тогава усещаше, че някой го наблюдава. Следи го.
Е, такива са си жените, каза си той, като отпи от сутрешното си кафе. В един миг ти се усмихват, а в следващия ти удрят плесница.
В същия момент забеляза Лена и огромното черно куче да излизат от горичката.
Диклън въобще не се замисли, а остави кафето настрани и се втурна към стълбите.
Лена го видя много преди той да я забележи. Заслонена от дърветата и сутрешната мъгла, тя бе стояла неподвижно и бе наблюдавала къщата. И него.
Чудеше се какво в този мъж и в къщата му я привличаше толкова силно. По улицата край реката и към Батън Руж имаше много красиви старинни къщи.
Господ знаеше, че съществуваха и много хубави мъже, стига жената да търсеше такъв.
Но точно тази къща винаги бе привличала интереса и въображението й. А мъжът, който тичаше по стълбите, облечен във вехта риза и джинси, и необръснат, бе успял да постигне същото.