Полунощ в стаята на сенките

— Да, обикновено успяваш — отговори тя, когато той се отдалечи.

Лена усети, че е ужасно раздразнена на самата себе си. Не заради това, че бе отстъпила, а заради страха си. А всъщност точно той я бе подтикнал да започне битката.

Тя тръгна мрачно покрай блатото, докато Руфъс тичаше сред дърветата и гъстите зелени храсти с надеждата да залови някои заек или катерица.

Спря в началото на онова, което от незапомнени времена бе известно като Блатото Рус. Загадъчното място с бавна, покрита със сенки вода, гъсти кипариси и аромати бе неин свят също като тесните улички и оживлението из Френския квартал.

Лена бе тичала из този свят като дете, тук бе научила как да различава сврака от гарга, как да избягва змийските гнезда и как да хвърля въдицата, за да улови риба за вечеря.

Това бе домът на кръвта й, за разлика от Френския квартал, който бе станал дом на амбицията й. Връщаше се тук не само когато баба й се чувстваше тъжна, но и когато самата тя не бе в настроение.

Забеляза зловещата муцуна на алигатор, който се плъзна наблизо. Помисли си, че онова, което се криеше под повърхността, можеше да те завлече надолу със светкавично движение, ако не си нащрек и не внимаваш.

А под повърхността на Диклън Фицджералд се таяха много загадъчни неща. По-лесно щеше да й бъде, ако той бе просто богат, разглезен мъж, излязъл да си търси забавления. Щеше да му се наслади докрай, а после, когато и двамата се отегчаха, да се раздели с него.

Но бе невероятно трудно да забравиш нещо, което уважаваш. Лена се възхищаваше на силата, решителността и чувството му за хумор. Като приятел той щеше да е чудесен.

Като любовник я плашеше до смърт.

Диклън искаше прекалено много. Вече усещаше как я поглъща и се плашеше, че не може да го спре.

Тя се заигра със сребърното ключе, увиснало на врата й, и тръгна обратно към къщата на баба си. Опита се да се успокои с мисълта, че нещата щяха да се оправят някак си.

Залепи престорена усмивка на лицето си, когато видя баба си в градината.

— Усещам аромат на печен хляб — извика Лена.

— Черен хляб. Приготвих ти и един, който да си отнесеш у дома.

Одет се изправи и притисна ръка към кръста си.

— Имаме предостатъчно хляб. Можеш да занесеш малко и на онова момче в Мане Хол. То не се храни добре.

— Достатъчно е здрав.

— Да, достатъчно здрав, за да иска да си отхапе парченце от теб — усмихна се Одет и се върна към работата си. — Да не се опитал да направи точно това тази сутрин? Определено имаш такъв вид.

Лена се приближи до нея и седна на пътеката.

— И какъв е този вид?

— Видът на жена, която един мъж е прегръщал страстно и не е довършил работата.

— Знам как да довърша работата и сама, ако това е единственият проблем.

Одет се засмя весело, откъсна стрък розмарин и го размаха под носа си, за да усети приятната миризма.

— Защо да се почесваш сам, когато някой друг може да те почеше? Може и да съм на почти седемдесет години, но когато видя мъж, обзет от желание и способен да го осъществи, мога да го позная.

— Сексът не ръководи живота ми, бабо.