Полунощ в стаята на сенките
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Чизмарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Полунощ в стаята на сенките». Краткое содержание книги:
— Ще изглежда много по-добре, когато инсталирам шкафовете и довърша вратичките за електрическите уреди.
— Чудесно е — повтори тя. — А и салонът, по който работиш, е великолепен.
— Вече купих някои мебели за него. Май поприбързах малко. Не искаш ли седнеш, мис Одет?
— Може. За минута-две. Имам нещо от тази къща, което вероятно би желал да притежаваш. Може да го сложиш на полицата над камината в салона или в някоя от другите стаи.
Одет седна до масата и извади стара рамка от кафява кожа от чантата си.
— Това е снимка на Абигейл Рус — обясни му тя.
Диклън взе портрета и се вторачи в жената, която виждаше насън. Напомняше на Лена, но лицето й бе прекалено меко и издаваше човек, който все още не е опознал живота. Бузите й бяха по-закръглени, а очите — прекалено свенливи.
Беше толкова млада. И невинна в дългата рокля с висока яка и кадифената шапчица с ярки пера.
На снимката се виждаше момиче, а Лена бе истинска жена, помисли си той.
— Била е много красива — каза той на глас. — Красива и млада. Направо ти се къса сърцето, когато я гледаш.
— Баба ми смяташе, че е била на около осемнадесет, когато е правена снимката. Не може да е била на повече, тъй като въобще не е доживяла до деветнадесетия си рожден ден.
Докато Одет говореше, горе се затръшна някаква врата, сякаш разгневена от думите й. Възрастната жена вдигна очи към тавана.
— Струва ми се, че и призракът ти е доста изнервен.
— Това започна днес. Хлапето на водопроводчика изхвърча оттук като куршум преди няколко часа.
— Но ти нямаш вид на човек, готов да побегне.
— Нямам намерение да бягам — отвърна Диклън, като седна срещу нея, без да обръща внимание на следващата врата, която се затръшна, и се загледа в свенливата усмивка на Абигейл Рус Мане. — Няма да ходя никъде.
Глава 11
Марди Гра бе пълна лудост. Музиката, маските и празнуващите тълпи даваха тон, който бе едновременно жизнерадостно невинен и диво сексуален. Диклън се съмняваше, че повечето туристи, струпани тук заради събитието, разбираха или се интересуваха от предназначението му — трескавата бързина да се насладиш на удоволствията преди започването на четиридесетдневните пости.
Той също искаше да почувства празника, затова се вля в тълпата и дори успя да грабне една броеница, когато някой започна да хвърля евтините златисти мъниста от терасата си. Ушите му звънтяха от бумтенето на музиката и дивия смях.
Диклън реши, че видът на голите гърди на две момичета, които спазиха традицията и свалиха ризите си, щеше да го притеснява по-малко след едно-две питиета. Както и непознатата, която се хвърли на врата му и завря езика си почти до гърлото му. Устата му се изпълни със сладникавия вкус на коктейли и пиянска похот.
— Благодаря — успя да промълви той, когато се освободи.
— Върни се тук — извика маскираната жена. — Laizzez les bon temps rouler!
Той нямаше никакво желание да позволи на веселото прекарване да го ръководи, ако това включваше чужди езици в устата му, затова се скри в гъстата тълпа.
Вероятно остаряваше или пък бостънският произход му действаше, но определено предпочиташе да седне някъде и да наблюдава празненството, вместо да се влее в лудницата.
Вратите на „Тройката“ се отвориха и шумът отвътре се сля с този на улицата. Диклън едва се промуши сред зяпачите по тротоара и хората в заведението, но накрая успя да си намери място до бара.
„Тройката“ бе пълна с дим, музика и тропота от краката на танцуващите. На сцената флейтистът изпълняваше страстна и гореща мелодия. Диклън реши, че не би се учудил, ако дансингът избухнеше в пламъци.
Лена наливаше бира с едната си ръка и бърбън с другата. Другите двама бармани също бяха претрупани с работа, както и четирите келнерки, които обслужваха масите.
Диклън забеляза омарите, които се хилеха на полицата зад бара, и изпита странно удоволствие.
— Бира и бърбън — каза Лена и подаде чашите на келнерката.
После видя Диклън, махна му и обслужи трима клиенти, докато се приближаваше към него.
— Какво ще искаш, скъпи? — попита го тя.
— Теб. Но тук е лудница. А и вън на тротоара също.
— Празник е — обясни тя.
Косата й бе прибрана назад и в нея проблясваха златисти и червени мъниста. Малкото сребърно ключе лежеше на влажната й от пот кожа.
— Мога да ти сипя нещо, скъпи, но нямам време за разговори.
— Може ли да ти помогна?
Тя приглади с длан косата си.
— С какво да ми помогнеш?
— С каквото кажеш.
Някой си проби път с лакти до бара и поръча текила и наливна бира.
Лена се протегна към бутилката и крана за бира.