Черният еднорог

Но не и тази вечер. Тази вечер не беше опасен.

— Избързвам — промърмори, по-скоро самообвинително, отколкото демонстративно. Отри чело с едрата си ръка и се сгуши по-близо до огъня, сякаш да се стопли. — Все ми се струва, че не е било с мен. Канех се да поема към Мелкор на лов за диви кози. Тъкмо бях готов, и Дейн ме намери. Настигна ме на кръстопътя. Тичаше подире ми като жена, открила най-лошото, и викаше като пъдар подире ми. Поспрях да го изчакам, което не трябваше да правя. „Организира се някакъв лов“ — казва ми той. — „Сам кралят е заповядал. Хората му са плъзнали навсякъде да подберат най-добрите и бързите ловци, за да уловят нещо — няма да повярваш — някакъв си черен еднорог! Да, точно така“ — казва ми той, — „черен еднорог, който трябва да се улови, пък ако ще да го гонят и месец по цялата долина открай докрай. Трябва да дойдеш“ — казва ми Дейн — „Плащат по двайсет жълтици с храната. А ако го хванеш — и пет хиляди отгоре!“

Ловецът мрачно се позасмя.

— Пет хиляди! Друг такъв късмет нямаше да ми се отвори — толкова пари и за десет години не можеш спечели каквото и да се хванеш да работиш. Помислих си, че Дейн се е побъркал, но като го погледнах и видях как очите му бяха блеснали, разбрах, че е истина, че се готви лов срещу пет хиляди жълтици и кралят или друг някой глупак си е наумил, че има такова нещо като черен еднорог и той може да се хване.

Бен хвърли поглед към Дърк. Котаракът седеше на половин метър от него, вперил очи в ловеца и свил лапи под тялото си. Нито беше мръднал, нито проговорил, откакто срещнаха ловеца, който ги попита дали може да хапне с тях. Погледнато отстрани, Дърк беше най-обикновен котарак. Бен наистина не можеше да го разбере.

— Към Риндуеър, там трябваше да започне лова. Равнината между реките направо си беше претъпкана с ловци, които бяха се разположили на стан и чакаха. Имаше викачи и гончии, там беше лорд Календбор и другите лордове, заедно с бронираните им рицари и пешеходна войска. Имаше коне и мулета, каруци с провизии, превозвачи и благородническа свита — цяло разбунено море, което можеше да подплаши всяка жертва на километри наоколо! Ако знаете само каква лудница беше! И все пак останах — мислех си за парите. Но и друго започна да ми се върти в главата — що за създание ще да е този черен еднорог? Знаех си, че не може да съществува — ами ако все пак съществуваше? Ако се криеше там някъде? И да не го хвана, може би щях да го видя, божичко! Вечерта ни събраха пред вратите на двореца. Кралят го нямаше; там беше само магьосникът — онзи, дето го казват Куестър Тюс. Да знаете каква гледка е само! Същинско плашило в разноцветна мантия с шарфове! А до него онова куче, дето се облича в дрехи като вас и мен и ходи на задните си лапи. Говори се, че можело да приказва, но нали не съм го чул с ушите си. Бяха се изправили там с лорд Календбор и му шепнеха нещо, така че другите да не чуят. Магьосникът бе пребледнял като платно — изглеждаше направо уплашен до смърт. Календбор обаче не — не и той. Май него не можеш с нищо го уплаши! Непоколебим е като смъртта и винаги готов да съди. Провикна се към всички с могъщия си глас, който прогърмя на цяла миля разстояние из равнината. Обърна се към нас и каза, че този еднорог е съвсем реално същество и то, като всички други, може да се проследи и улови. Били сме достатъчно хора, за да го уловим или щели сме да отговаряме! Даде си разпорежданията откъде да минем и накъде да вървим и ни отпрати да спим. Ловът щеше да започне другата заран.