Черният еднорог

— Какво е това животинче? — попита той Дърк.

— Звяр, който помита и чисти подир другите — нещо като четириног домакин.

— И какво иска от нас?

Дърк се престори на някой, с когото злоупотребяват.

— Защо питаш мен? Защо не попиташ бобъра?

Бен въздъхна. И наистина, защо не?

— Мога ли с нещо да ти бъда полезен? — запита той неподвижния силует.

Калното животинче запълзя на четири крака и бавно заотстъпва, после се обърна, заотдалечава се и пак се обърна.

— Само не ми казвай, че иска да го последваме — заяви Бен.

— Хубаво, не ти казвам — съгласи се Дърк.

Последваха калното кутре през гората, като свърнаха на север, все повече отдалечавайки се от град Елдъру и народа на Езерната страна. Дъждът утихна и се превърна в леко ръмене, облаците се разкъсаха и в гората просветля. Ставаше все по-студено, но Бен беше вече вкочанен от студа и не му обръщаше внимание. Вървеше подир калното кутре мълчаливо и разсеяно се питаше откъде ли води името си това създанийце, питаше се къде ли отиват и защо, какво да прави с този медальон и най-вече с Дърк. Котаракът вървеше подире му, като с предпазливи стъпки и грациозни подскоци избягваше калта и локвите и полагаше всички усилия да се запази чист.

„Типично за един котарак,“ помисли си Бен.

С тази разлика, че поведението на Еджууд Дърк съвсем не беше типично за един котарак, независимо колко упорито Бен искаше да се убеди в обратното. Въпросът бе — как Бен да се отнася с него? Да пътуваш с Дърк бе все едно да пътуваш с някой по-възрастен, който все те кара да се чувстваш дете, като в същото време те предупреждава, че трябва да пораснеш. Дърк очевидно бе не случайно с него, но Бен започваше да се пита дали от това има някаква полза.

Към северния край на Елдъру гъстите дървета се стелеше гъста мъгла. Мракът стана по-гъст и влагата лепкава. Това караше Бен да изпитва същото неудоволствие.

Калното кутре продължи, без да забавя ход.

— Тези животинки често ли постъпват така? — прошепна Бен, обръщайки се към Дърк. — Искам да кажа, да те накарат да ги последваш?

— Никога — отвърна Дърк и се изкашля.

Бен изгледа котарака навъсено. „Да хванеш пневмония дано,“ мрачно си помисли той.

Те навлязоха в мъглата сред кипариси, върби и ниска блатна растителност, която не подлежеше на описание. Обувките му бяха полепнали с кал и следите, които оставаше, се пълнеха с вода. Дъждът окончателно спря и всичко притихна. Бен вече не знаеше какво е да бъдеш сух. Дрехите му тегнеха като олово. Мъглата се бе спуснала плътно и той можеше да види не повече от няколко крачки пред себе си. Може би тук трябва да намерим своята гибел, реши той. Може би.

Но не беше това, за което бяха доведени тук, а другото за което бяха тук не беше все още ясно. Следата свършваше пред огромно тинесто пространство. Калното кутре доведе Бен и Дърк до калната яма, изчака ги да приближат до самия й край, след което изчезна в тъмнината. Блатната пустиня се простираше в мъглата и мрака на повече от 15 м разстояние — обширна и тиха тресавищна яма, която бълваше въздушни мехурчета от време на време и в която нямаше нищо друго особено интересно. Бен се загледа в ямата, погледна и към Дърк в очакване на онова, което трябваше да се случи.