Приказки от Землемория [Tales from Earthsea - bg]

Златния беше безкрайно щастлив и изобщо не го съзнаваше. „Стария си върна съкровището — говореше коларят на горския. — Благ е като прясно масло.“ Златния, без да забелязва колко е „благ“, мислеше само колко е благ животът. Беше изкупил гората на Рече, вярно, на доста солена цена, но поне Ниския клон от Източен хълм не можа да я вземе и сега двамата с Диамант можеха да я развият, както се полага. Между леските имаше много борове, които можеше да се изсекат и продадат за мачти, за греди и дървения, и на тяхно място да се посадят още лески. След време щеше да е чисто насаждение, като Голямата дъбрава, ядрото на лешниковото му кралство. Вярно, след време. Дъбът и леската не се изстрелват нагоре за една нощ като елшата и върбата. Но време имаше. Сега вече — време колкото искаш. Момчето беше само на седемнадесет, а самият той — само на четиридесет и пет. В разцвета си. Беше започнал да се чувства стар, но това бяха глупости. В разцвета си беше. По-старите дървета, дето не раждат вече, трябваше да се изкоренят заедно с боровете.

— Ех, ех — често говореше той на жена си, — всичко пак е розовичко, а? Ябълчицата на очите ти пак си е у дома, а? Вече край на цупенето, а?

А Тюли само се усмихваше и го потупваше по ръката. Веднъж обаче, вместо да се усмихне, каза:

— Чудесно е, че пак си е при нас, но… — И Златния престана да я слуша. Майките по рождение си се тревожат за децата, а пък жените по рождение са все недоволни. За какво да слуша страховете и грижите на Тюли, с които се измъчваше цял живот? Тя, разбира се, мислеше, че животът на търговец не е достатъчно добър за момчето. Нея ако слушаше човек, и животът на краля в Хавнър нямаше да е достатъчно добър за момчето й.

— Като си намери момиче — каза Златния в отговор на излиянията й, — ще се оправи. Знаеш ли, не му отива някак да живее с магьосници. Ти за Диамант не се тревожи. Той ще разбере какво иска, като го види!

— Дано.

— Добре поне, че не се вижда с момичето на вещицата — каза Златния. — Добре поне, че с това се свърши.

По-късно му хрумна, че и жена му напоследък не се вижда с вещицата. От години не се отлепяха една от друга въпреки всичките му предупреждения, но напоследък Рошла изобщо не се мяркаше край къщата. Женските приятелства не траят дълго. Заяде я за това. Завари я да ръси полски джоджен и мливарска отрова в скриновете и раклите с дрехи срещу молци и каза:

— Твоята приятелка, мъдрата жена, май трябваше да им бае. Не сте ли вече приятелки?

— Не — отвърна жена му с тихия си и спокоен глас, — не сме.

— Толкоз по-добре! А с оная, дъщеря й, какво стана? С някакъв палячо заминала, както чух?

— Музикант — отвърна Тюли. — Миналото лято.