Приказки от Землемория [Tales from Earthsea - bg]

Прегладнял, отчаян и неразбран, Диамант понечи да я прегърне пак, да накара тялото й да разбере неговото тяло, да повтори онази първа, дълбока прегръдка, побрала в себе си всички години от живота им. Озова се на две крачки назад, с опърлени ръце, бръмнали уши и замаяни очи. Мълнията беше в очите на Роза и стиснатите й длани искряха.

— Да не си посмял! — прошепна тя.

— Не бой се — отвърна Диамант, обърна се и излезе. Връзка бял равнец се закачи в косата му и се повлече след него.

Прекара нощта на старото им място, във върбалаците. Надяваше се, че тя ще дойде, но тя не дойде и той скоро заспа, просто от умора. Събуди се с първите студени лъчи на слънцето. Надигна се и помисли. В живота си се вгледа на тази студена светлина. Беше нещо много по-различно от онова, което бе вярвал, че е. Слезе до потока, в който бе получил името си. Пи, изми ръцете и лицето си, постара се да се приведе в колкото може по-приличен вид и тръгна през градчето към хубавата къща в горния му край, къщата на баща му.

След първите възклицания и целувки слугите и майка му го сложиха да седне на масата за закуска. Така, с топла храна в стомаха и хладен кураж в сърцето, той се изправи пред баща си, който беше излязъл преди закуска да нагледа тръгващите за Голямото пристанище коли, натоварени с дъбови дъски.

— Е, сине. — Прегърнаха се по мъжки. — Значи майстор Бучиниш ти даде ваканция?

— Не, татко. Напуснах.

Златния го зяпна, после напълни чинията си и седна.

— Напусна?

— Да, татко. Реших, че не искам да ставам магьосник.

— Хм — изсумтя с пълна уста Златния. — Напусна по своя воля, окончателно? С разрешението на майстора?

— По своя воля, окончателно, без негово разрешение.

Златния задъвка много бавно, забил поглед в масата. Диамант беше виждал баща си такъв, когато някой горски пазач му съобщеше, че в горите има пожар, или когато разбереше, че някой продавач на мулета го е измамил.

— Той искаше да отида в училището на Роук и да се уча при Повелителя на призоваването. Там щеше да ме прати. Реших да не отида.

След малко Златния попита, без да откъсва очи от масата:

— Защо?

— Защото това не е животът, който искам.

Отново пауза. Златния погледна жена си, която стоеше до прозореца и слушаше мълчаливо. После погледна сина си. И тогава, много бавно, смесицата от гняв, разочарование и смут, и достойнство отстъпи на нещо по-простичко — израз на съучастничество, почти намигване.

— Разбирам — каза той. — И какво реши, че искаш? Пауза.

— Това — отвърна Диамант. Гласът му беше спокоен. Не погледна нито баща си, нито майка си.

— Ха! Е, трябва да кажа, че се радвам, сине. — Златния налапа голямо парче месеник. — Честно казано, да ставаш магьосник, да ходиш на Роук, всички тия работи никога не са ми се стрували реални. А и ако беше отишъл там, не знам за какво щеше да е всичко това. Цялата ми търговия. Виж, ако си тук, има смисъл. Има смисъл. Добре! Но виж, ти наистина ли просто си избягал от магьосника? Той разбра ли къде отиваш?