Приказки от Землемория [Tales from Earthsea - bg]

— Всеки път, като влизам, ще трябва да си мия краката — измърмори той недоволно и застъпва предпазливо. Дървото беше гладко и изглеждаше меко под голите му пети. — Като сатен. Не си го направил всичко това за един ден без едно-две заклинания. Селска съборетина с под като в палат! Е, голяма гледка ще е зимъс, като светне огънят по това! Или ще трябва сега и килим да си взема? Вълнен вътък на златна основа, а?

Мълчание се усмихна. Беше доволен от себе си.

Беше цъфнал на прага на къщата на Долс преди няколко години. Не, двайсетина май трябваше да са, или двадесет и пет. Доста време вече. Тогаз си беше съвсем момче, дългокрако, с рошава коса, с гладко лице. Стисната уста, ясни очи.

— Какво искаш? — сопнал се беше магьосникът; знаеше много добре какво иска, какво искаха всички те, и гледаше да държи погледа си по-настрана от тия ясни очи. Беше добър учител, най-добрият на Гонт, знаеше го. Ала ученето му беше втръснало, не искаше още един чирак да му се мотае в краката. А и надуши опасност.

— Да уча — прошепна момчето.

— Иди на Роук — каза магьосникът. Момчето беше с обуща и хубаво кожено палто. Можеше да си позволи да плати или да си спечели превоз с някой кораб до Школата.

— Ходих.

При тия думи Долс отново го изгледа. Нямаше наметало, нямаше тояга.

— Провали ли се? Отпъдиха ли те? Избяга?

На всеки въпрос момчето поклащаше глава. Затвори очи; устата му вече си беше затворена. Само стоеше — стегнато, измъчено. Вдиша дълбоко; гледаше магьосника право в очите.

— Майсторството ми е тука, на Гонт — рече то все така почти шепнешком. — Учителят ми е Хелет.

Магьосникът, чието истинско име беше Хелет, за миг замръзна и така го изгледа, че момчето сведе очи към земята.

В мълчание, Долс подири името на момчето и видя две неща: шишарка и руната на „Затворената уста“. След това, като порови в ума си — и едно изречено име. Но не го изрече.

— Омръзнало ми е да уча и да говоря — рече той. — Имам нужда от мълчание. Това стига ли ти?

Момчето кимна.

— Тогава за мен ти си Мълчание — каза магьосникът. — Можеш да спиш в къта под западния прозорец. В коша с дървата има един стар сламеник. Проветри го. Гледай да не донесеш мишки с него.

И се отправи към Овърфел, ядосан на момчето, че е дошло, и на себе си, че го е приел; ала сърцето му подскачаше не от яда. Докато крачеше — тогава можеше да крачи — с морския вятър, който все го блъскаше наляво, и с ранната слънчева светлина над морето, покрай огромната сянка на планината, мислеше за Маговете на Роук, майсторите на изкуството на магиката, изкусни в загадките и в силата. „Много им е дошъл, а? И на мене ще ми дойде много“, мислеше той и се усмихваше. Беше миролюбив човек, но нямаше нищо против малко опасност.