Приказки от Землемория [Tales from Earthsea - bg]

Щом духна светилника и си легна, дъщерята на вещицата чу зов на бухал — онова късо и плавно „ху-ху-ху-ху“, заради което хората ги наричат „смеещи се бухали“. Чу го със скръбно сърце. Беше техният сигнал, в летните нощи, когато се промъкваха до върбите на брега на Амиа, докато всички други спят. Тази нощ нямаше да мисли за него. През зимата му беше изпращала послания нощ след нощ. Беше научила заклинанието на майка си за изпращане и знаеше, че заклинанието е истинско. Беше му пращала докосването си, гласа си, изричащ името му, отново и отново. И се беше натъквала на стена от въздух и мълчание. Нищо не докосваше. Той се беше оградил от нея със стена. Не искаше да я чуе.

На няколко пъти, изведнъж, посред бял ден, имаше мигове, в които тя го усещаше близо, в ума си, и можеше да го докосне, стига да протегне ръка. Но нощем познаваше само празното му отсъствие, отказа му от нея. Беше престанала да го достига от месеци, ала сърцето й все още беше наранено.

— Ху-ху-ху — избуха бухалът под прозореца й, а после каза:

— Тъмна роза!

Сепнала се в мъката си, тя скочи от леглото и отвори кепенците.

— Излез — прошепна Диамант, като сянка на звездната светлина.

— Мама не е вкъщи. Влез! Посрещна го на прага.

Стояха, много силно притиснати един в друг, и дълго мълчаха. За Диамант беше все едно, че държи в прегръдката си своето бъдеще, собствения си живот, целия си живот.

Най-сетне тя се размърда, целуна го по бузата и зашепна:

— Липсваше ми, липсваше ми, липсваше ми. Колко можеш да останеш?

— Колкото си поискам.

Тя задържа ръката му и го поведе вътре. Той винаги беше изпитвал известна неохота да влиза в къщата на вещицата — наситено с миризми и разхвърляно място, задръстено с женски тайни и вещерство, толкова различно от собствения му чист и уютен дом, по-различно дори от хладната суровост на магьосническата къща. Закова се на място и потръпна като кон, прекалено висок за окичените с билки тавански греди. Беше с изопнати нерви и много изтощен от дългия път, след като бе извървял четиридесет мили без храна.

— Къде е майка ти? — попита той шепнешком.

— Ще остане да бди при старата Ферни. Тя почина днес следобед, мама ще е там цяла нощ. Но как дойде тук?

— Пеш.

— Магьосникът е разрешил да се върнеш вкъщи?

— Избягах.

— Избягал си? Защо?

— За да те опазя.

Вгледа се в нея, в това живо, пламенно, мургаво лице сред рошавия облак коса. Беше само по долна риза и той видя безкрайно нежните хълмчета на гърдите й. Притегли я отново към себе си, но макар да го прегърна, тя отново се отдръпна намръщена.