![Приказки от Землемория [Tales from Earthsea - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/no-cover.jpg)
Приказки от Землемория [Tales from Earthsea - bg]
- Автор: Гуин Урсула К. Ле
- Серия: Землемория #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Приказки от Землемория [Tales from Earthsea - bg]». Краткое содержание книги:
Беше най-грандиозното празненство на Златния, с дансинг, вдигнат на моравата малко по-надолу от къщата на Златния, и шатра, под която старите можеха да ядат, да пият и да одумват младите, и с нови дрехи за децата, и с жонгльори и кукловоди, някои от които наети, а други — за да оберат каквото могат, медни петаци и безплатна бира. Всяко празненство привлича странстващи артисти и музиканти — това им е препитанието — и макар непоканени, бяха добре дошли. Някакъв певец на приказки с бръмчащ като на пчела глас и с ручаща гайда пееше „Подвига на Господаря на драконите“ на хората, струпали се под големия дъб на билото на хълма. Когато тумбата на Тари, арфа, флейта, цигулка и барабан се оттегли, та музикантите да си поемат дъх и да пийнат, на танцувалната площадка скочи друга група.
— Ей, това е оркестърът на Лаби! — извика хубавелката до Диамант. — Ела, ела, тия са най-добрите!
Лаби — светлокож наперен тип, свиреше на обой. С него беше един цигулар, един свирач на тимпани — и Роза, която свиреше на флейта. Първата им мелодия беше бърза и заразителна, но прекалено бърза за повечето танцуващи. Диамант и партньорката му издържаха, а хората наоколо викаха и ръкопляскаха, когато свършиха танца си, изпотени и задъхани.
— Бира! — извика Диамант и го понесе със смях и бърборене вихрушка от млади мъже и жени.
Чу зад себе си началото на следващата мелодия — само цигулката, силна и тъжна, и тенор: „Гдето идеш, мили“.
Изпи халбата бира на един дъх и момичетата с него видяха как се стягат силните мускули на гърлото му, докато гълташе, разсмяха се и забърбориха, и цялото му тяло потрепера като на впрегнат кон, ужилен от мухи.
— О! Не мога!… — възкликна той и избяга в тъмното зад окачените зад бирената сергия фенери.
— Къде отива? — попита една, после друга.
— Ще се върне. — И се смееха, и бърбореха. Мелодията свърши.
— Тъмна роза — промълви той зад нея в тъмното. Тя извърна глава и го погледна. Главите им бяха на едно равнище, тя — седнала с кръстосани крака на танцовата площадка, той — коленичил в тревата.
— Ела при върбите — каза й той.
Тя не отвърна нищо. Лаби й хвърли един поглед и намести обоя на устните си. Барабанчикът удари три пъти по тимпана и подхванаха моряшка джига.
Когато тя погледна пак, Диамант го нямаше.
След около час Тари се върна с тумбата си, недоволен от почивката, а още по-малко от бирата. Прекъсна мелодията и танца и много гръмко каза на Лаби да се разкара.
— А, пак ли си врем носа, арфистче? — сопна се Лаби, а Тари се обиди, и хората наоколо взеха страна, и щом препирнята стигна връхната си точка, Роза прибра флейтата в джоба си и се измъкна.
Зад фенерите беше тъмно, но тя знаеше пътя в тъмното. Той беше там. Върбите бяха пораснали през тези две години. Имаше съвсем малко място, където да седнат сред зелените храсти и опадалите листа.
Музиката започна отново, далечна и замъглена от вятъра и ромона на течащата вода.
— Какво искаш, Диамант?
— Да поговорим.
Бяха само гласове и сенки един за друг.
— Е?
— Исках да те помоля да заминеш с мен — каза той.
— Кога?
— Тогава. Когато се скарахме. Обърках всичко. Мислех, че… — Дълга пауза. — Мислех, че мога да продължа да бягам. С теб. И да свирим. Да се препитаваме. Двамата. Това исках да ти кажа.
— Не го каза.
— Знам. Всичко обърках. Предадох всичко. Магията. И музиката. И теб.
— Аз съм си добре.
— Нима?
— Е, не съм много добра с флейтата, но ставам, горе-долу. Което не си ме научил, мога да го запълня със заклинание, ако потрябва. А и момчетата са си съвсем добри. Лаби не е толкова лош, колкото изглежда. Никой не се занася с мен. Изкарваме си добре. Зиме оставам при мама да й помагам. Тъй че съм си добре. А ти, Ди?
— Всичко е зле.
Тя понечи да каже нещо и не го каза.
— Мисля, че просто бяхме деца. Сега…
— Какво се е променило?
— Направих лош избор.
— Веднъж ли? — каза тя. — Или два пъти?
— Два пъти.
— Хубавото става третия път.
Дълго мълчаха. Тя едва виждаше едрото му, присвито тяло под сенките на листата.