Приказки от Землемория [Tales from Earthsea - bg]
- Автор: Гуин Урсула К. Ле
- Серия: Землемория #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Приказки от Землемория [Tales from Earthsea - bg]». Краткое содержание книги:
Умът му се рееше. „Клепка“ на Истинската реч е сиаса, прочете той и усети как едни клепки се отриват в брадичката му в пеперудена целувка, тъмни клепки. Вдигна стреснато очи и не разбра какво го е докоснало. После, когато се опита да повтори думата, занемя.
— Памет, памет — казваше Бучиниш. — Никаква полза няма от таланта без памет!
Не беше груб, но беше неумолим. Диамант нямаше представа какво е мнението на Бучиниш за него, но предполагаше, че е доста ниско. Чародеят понякога го взимаше със себе си по работа — най-вече да поставя заклинания за безопасност на кораби и къщи, да пречиства кладенци и да заседава в градския съвет, където рядко говореше, но винаги слушаше. Друг магьосник, неучил на Роук, но с голяма дарба в лекуването, се грижеше за болните и смъртниците в Южен пристан. Бучиниш беше много благодарен за това. Той намираше удоволствие в изследването и общо взето, доколкото разбираше Диамант, не правеше никакви магии.
— Да се пази Равновесието, това е всичко — казваше Бучиниш и: — Знание, ред, контрол.
Тези думи ги казваше толкова често, че в главата на Диамант те образуваха мелодия и сами се пееха непрестанно: „Зна-ание, ре-ед, контрооооол…“
Когато Диамант вкарваше списъците с имена в измислени от него мелодии, ги запомняше по-бързо; но пък тогава мелодията се превръщаше в част от името, а той пееше толкова чисто — гласът му бе започнал да се възстановява в богат тенор, — че Бучиниш потръпваше. Къщата на Бучиниш беше много тиха.
Общо взето от ученика се очакваше или да бъде с учителя, или да запаметява списъците с имена в стаята, където се намираха книгите с познание и книгите с думи, или да спи. На „рано лягай, рано ставай“ Бучиниш държеше стриктно. Но от време на време Диамант получаваше по един-два свободни часа. Винаги слизаше до пристанището, сядаше на някой кей и мислеше за Тъмна роза. Веднага щом излезеше от къщата и се отдалечеше от майстор Бучиниш, започваше да мисли за Тъмна роза и продължаваше да мисли за нея и почти за нищо друго. Това малко го изненадваше. Струваше му се, че трябва да изпитва тъга по дома, да мисли за майка си. Всъщност доста често мислеше за майка си и често изпитваше тъга за родния дом, когато лежеше на нара си в голата тясна стаичка след оскъдната вечеря с постна яхния от грах — защото магьосникът поне не живееше в такъв лукс, какъвто си беше представял Златния. Нощем Диамант изобщо не мислеше за Тъмна роза. Мислеше или за майка си, или за слънчевите стаи и топлата храна, или пък някоя мелодия му идваше в главата и той я упражняваше на арфата наум и така се унасяше в сън. Тъмна роза се появяваше в ума му само когато слезеше при кейовете, вторачеше се във водата на залива, в дървените колове, рибарските лодки, само когато беше навън и далече от Бучиниш и къщата му.
Лелееше оскъдните си свободни часове все едно, че бяха истински срещи с нея. Винаги я беше обичал, но не беше разбирал, че я обича повече от всякого и от всичко на света. Докато беше с нея, дори когато седеше на пристанището и мислеше за нея, беше жив. В къщата на майстор Бучиниш и с него не се чувстваше съвсем жив. Чувстваше се малко мъртъв. Не чак мъртъв, но малко мъртъв.
Няколко пъти, докато седеше на стълбата към водата и мръсните вълнички се плискаха няколко стъпала по-надолу, а крясъците на чайките и врявата на пристанищните докери се сливаха в писклива, нестройна музика, той затваряше очи и виждаше любовта си толкова ясно, толкова близо, че протягаше ръка да я докосне. Ако протегнеше ръката си само наум, както с арфата, на която се упражняваше наум, я докосваше наистина. Усещаше ръката й в своята, и бузата й — топло-хладна, копринено-грапава, полегнала на устните му. В ума си й говореше и в ума му тя му отвръщаше, гласът й, дрезгавият й глас казваше името му: „Диамант…“
Ала щом тръгнеше обратно нагоре по улиците на Южен пристан, я изгубваше. Заклеваше се да я пази в себе си, да мисли за нея, да мисли за нея през нощта, но тя се стапяше и изчезваше. Щом отвореше вратата на къщата на майстор Бучиниш, почваше да декламира списъци с имена или да се чуди какво ще има за вечеря, защото непрекъснато беше гладен. Едва когато го пуснеха за някой час и изтичаше долу на пристана, можеше да мисли за нея.
И той заживя с чувството, че тези часове са истински срещи с нея, и заживя заради тях, без да съзнава за какво живее, докато не стъпеше на чакълестия морски бряг и очите му не се впереха към далечната граница между море и небе. Тогава си спомняше онова, което си струваше да помни.