Призракът на тресавището
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Дудеков-Кършев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Призракът на тресавището». Краткое содержание книги:
Жестокото убийство на абат Стивън разбива привидния покой зад стените на абатството. Едуард Първи възлага на своя довереник, тайния агент сър Хю Корбет, да залови убиеца на абата. Но тихата обител сякаш внезапно се е превърнала в обиталище на смъртта — един след друг загиват монаси при загадъчни обстоятелства, а труповете са жигосани с герба на кървавия барон Мандевил. Възможно ли е да има нещо вярно в старите легенди? Какво е смущавало духа на праведния абат непосредствено преди смъртта му? Имат ли терзанията му някаква връзка с работата му като заклинател и интереса му към демонологията?
Сър Хю Корбет трябва да открие истината сред лабиринт от интриги и заблуди, да си проправи път през мрежа от алчност, завист и стари грехове до изтерзаната и болна душа на убиеца.
— Върнах се тук след края на съвета — обясни Елфрик, като взе една свещ, — и забелязах, че резето на вратата към дома на мъртвите е вдигнато. Сър Хю, виж това!
Той отметна саваните от телата на Хамоу и Тавърнър и сведе свещта, за да разкрие ужасяващото „V“, дамгосано върху челата на двата трупа.
— Господи Боже и вие, ангели небесни! — възкликна Корбет. — Този убиец е изпълнен със злоба! Върнал се е, за да постави клеймо на труповете — да ги бележи за свое дело!
— Как е могло да стане това? — прошепна брат Пердитус. Корбет посочи мангала:
— Навярно са били необходими само няколко секунди. Желязото е трябвало да се нагорещи, после да се дамгоса челото. — Той се извърна към ведро с вода, поставено непосредствено край вратата. — Навярно тук е охладил желязото. Дворът вън е тих, тъй че убиецът би могъл да чуе, ако приближава някой.
— Вярно! — съгласи се Елфрик. — А и тук идват много малко хора. Братята няма да дойдат, за да изразят почитта си, докато телата не бъдат положени за поклонение.
Корбет отново покри телата със саваните. Обърна се и видя, че Елфрик, Дънстън и Пердитус са застанали на прага. Танцуващата светлина им придаваше зловещ и тайнствен вид.
— Преситих се от смърт — прошепна Корбет, като ги разбута, за да мине. — Брат Елфрик, тук не мога да сторя почти нищо, поне засега.
Корбет излезе. Вечерта падаше бързо, снегът покриваше земята с бял прах. Абатството се пълнеше с монаси, които бързаха да привършат работата си. От кухните се виеше дим, носеше се аромат на готвено и печени сладки. Корбет нахлупи качулката си и тръгна към странноприемницата. Когато се прибра в стаята си, заключи вратата и постави резето. После запали свещите и светилниците. Бяха донесли още един мангал. Корбет взе духало и разпали с него въглените, докато те засветиха, червени и горещи. В стаята имаше малко огнище с отдушник, но Корбет реши да не пали дървата. Прекоси стаята и огледа чашите за вино, каната и подноса със сушени плодове, хляб и сирене. Не можа да открие нищо особено. Събу ботушите си и легна възнак на леглото, загледан в тавана. Не можеше да намери никакъв смисъл в станалото. В главата му се въртяха мисли и картини. Лениво се запита какво ли правят Ранулф и Чансън.
— Тук броди убиец — прошепна той, — който се наслаждава на онова, което прави. Обърнал е абатството с главата надолу — то вече не е свято и молитвено място, а обиталище на страх и дебнеща смърт.
Но дали е било свято и молитвено място преди? Колкото повече научаваше за абат Стивън, толкова по-любопитен ставаше Корбет. От една страна набожен, учен монах; от друга, абат Стивън явно е бил човек, изпълнен с несигурност, дори с разкаяние и угризения на съвестта. Клепачите на Корбет натежаха. Той потъна в сън, но беше грубо разбуден от силно чукане по вратата. Корбет скочи от леглото и грабна колана с оръжието си, който беше захвърлил на пода.
— Кой е? — попита той.
— Архидякон Ейдриън! Сър Хю, трябва да говоря с теб.
Корбет свали резетата и архидяконът пристъпи в стаята. Той свали наметката си, мокра от топящия се сняг, без подкана, прекоси помещението и започна да грее ръцете си над мангала.
— Вали сняг, Корбет. — Виждам.
— Трябва да отпътувам обратно за Лондон. Искам да се махна от „Сейнт Мартин’с.“
— Защо? — настоятелно попита Корбет.
— Имам работа, съдът в Лондон ме чака. Не виждам никакъв смисъл да отлагам.
— А пък аз виждам.
Корбет седна на леглото. Архидяконът се обърна към него. „Уплашен ли си, запита се Корбет. Ядосан ли си или играеш някаква своя игра?“ Устните на архидякона се свиха.
— Нямам нужда от разрешението ти, Корбет!
— Напротив, имаш! — Корбет махна с ръка към дисагите в ъгъла. — Нося пълномощията на краля!
— Аз съм ръкоположен духовник, висш сановник на църквата!
— И Архангел Гавриил да си, все ми е едно. Защото, съдейки по това, което знам, архидякон Ейдриън, може и ти да си убиецът.
— Не ставай смешен! — Архидяконът прекоси стаята, взе си стол, завъртя го и се отпусна на него. — Не съм виновен повече от теб, Корбет. Ама наистина — запелтечи той, — откъде да знаем, че ти не си убиецът?
— Не съм бил тук, когато е бил убит абатът.
Корбет се препаса с военния си колан и започна да си играе с камата, като я вадеше и връщаше в ножницата.
— Но ти си бил тук, мастър Уолъсби!
— Абат Стивън ми беше приятел, брат во Христе. Знаеш причината за моето посещение тук.
— Лъжеш! — Корбет посочи с върха на камата неканения си гостенин. — Не си бил приятел на абата, а негов съперник, негов противник. Може да си завидял на славата му и затова си предприел тази военна хитрост!