Изгубената армия на Камбиз
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа [bg] #1
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Изгубената армия на Камбиз». Краткое содержание книги:
19
Кайро
Никой от двамата не проговори чак до Кайро. Даниел се беше съсредоточил върху карането и погледът му непрекъснато отскачаше нервно към огледалото, за да провери дали не ги следят. Тара не откъсваше поглед от чантата в скута си. Едва когато стигнаха главното шосе от Кайро за Гиза и свиха надясно в оживения поток към центъра, Даниел наруши мълчанието.
— Тара, извинявай, но ти просто нямаш представа колко е опасно всичко това. Тези мъже са последователи на Саиф ал-Таар. Белегът на челото е техният знак.
Тя си играеше с ципа на чантата.
— Кой е този Саиф ал-Таар? Непрекъснато чувам това име.
— Фундаменталист — отговори Даниел и сви рязко, за да избегне някакъв велосипедист с кошница тестени изделия на главата. — Името му означава „Мечът на отмъщението“. Проповядва смесица от египетски национализъм и екстремистки ислям. За него не се знае почти нищо, освен че се появи на сцената в края на осемдесетте и оттогава убива. Най-вече западняци. Преди година и нещо взриви колата на американския посланик. Правителството е обявило един милион долара награда за главата му.
Той я погледна и се усмихна без капка веселост.
— Браво, Тара. Току-що стана враг на най-опасния човек в Египет. Господи!
Мълчанието продължи още няколко километра. Градът се изнизваше покрай тях. По някое време стигнаха до подвижен мост и се наложи да спрат пред бариерата. Стояха така пет минути, след което Даниел изпсува, сви вляво, проби си път през насрещното движение и накрая паркира в някаква зарината от боклуци странична улица. Излязоха от колата.
— Трябва да се махнем оттук — каза той и се огледа. — Прекалено е открито. Мисля, че не успяха да ни проследят, но по-добре да не рискуваме. Те имат хора навсякъде.
Тръгнаха нанякъде и стигнаха до дълга решетеста ограда. Тара предположи, че е на някакъв парк, но се оказа, че това е зоологическата градина. Входът беше само на трийсет метра и Даниел я хвана за ръката и я поведе натам.
— Дай да влезем. Тук има по-малка вероятност да ни забележат. Освен това има телефони.
Платиха таксата от двайсет пиастра и влязоха. Шумът на града заглъхна почти моментално и изведнъж стана много тихо. В дърветата пееха птички, разхождаха се семейства, млади влюбени седяха по пейките и се държаха за ръце. Някъде наблизо ромонеше вода.
Поеха по една сенчеста алея. Очите им шареха на всички страни за евентуални преследвачи. Минаха покрай клетките на носорога, на маймуните, покрай басейна на морския лъв и езеро, пълно с фламинго. Стигнаха до една прашна палма, до чийто дънер имаше каменна пейка, и седнаха. На пет метра от пейката имаше телефонна будка, а от другата страна клетка със сърдит слон — краката му бяха вързани към решетките с тежки вериги. Даниел огледа околните алеи, взе чантата на Тара, отвори я, извади кутията и каза:
— Дай да видим какво е това.
Огледа се още веднъж, развърза връвта и вдигна капака. Плоският предмет вътре беше увит във вестник и сложен върху мека слама. Върху вестника беше залепена малка картичка.
„Тара. Сметнах това за подходящо. Обич, както винаги!“