Златото на Кивира
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Златото на Кивира». Краткое содержание книги:
Храстите ставаха все по-гъсти и Нора и Слоун слязоха от конете, за да проправят път. Отгоре на всичко откриха само няколко застояли локви, които не можеха да утолят жаждата на конете. Ездачите се справяха прилично, освен ироничното възражение на Блек, когато му казаха, че за известно време ще трябва да въведат ограничение за водата. Нора се зачуди как ще реагира археологът, когато стигнат при Дяволския гръбнак. Характерът му започваше да й се струва прекалено висока цена за научните му качества.
Накрая стигнаха до голям тинест вир, скрит зад висока купчина свлекли се камъни. Конете ускориха ход към водата. В суматохата Холройд изпусна повода на Чарли Тейлър, неговия товарен кон, който нетърпеливо препусна към вира.
Тропотът на копитата му накара Суайър да се обърне.
— Стой! — извика той, ала беше късно.
След миг животното разбра, че затъва, и изпадна в паника. С експлозия от напрежение в мускулите конят се опита да се измъкне, във въздуха се разхвърча кал. После се отпусна в тинята с потръпващи хълбоци.
Суайър без колебание се хвърли в калта, извади ножа си и с два сръчни удара преряза въжетата на товара му. Пред погледа на Нора сто килограма провизии се изхлузиха от конския гръб в тинята. Каубоят грабна повода и завъртя главата на животното настрани, като в същото време го шибна по задницата. Разнесе се силен звук като от тапа, изхвърчаща от гърло на бутилка, и Чарли Тейлър се измъкна навън. Суайър го последва и изтегли товара след себе си. После прибра ножа, вдигна повода на треперещия кон и безмълвно го подаде на Холройд.
— Съжалявам — промълви младият мъж и засрамено погледна Нора.
Каубоят пъхна къс тютюн в и без това пълната си уста.
— Няма проблем. Можеше да се случи с всеки.
И Суайър, и товарът бяха целите в зловонна тиня.
— Може би е по-добре да спрем за обяд — каза Нора.
След като хапнаха набързо, напоиха конете и напълниха манерките си с пречистена вода, те продължиха пътя си. В усилващата се жега каньонът потъваше в потискаща сънливост и цареше пълна тишина, с изключение на тропота на конските копита и проклятията на Смитбак по адрес на товарния му кон.
— По дяволите, Лепко, махни си косматата уста от мен! — накрая извика журналистът.
— Харесва те — рече Суайър. — И се казва Мухогъз.
— Още щом се върнем в цивилизацията, ще стане лепка — възрази Смитбак. — Лично ще придружа тая кранта до най-близката фабрика за лепило.
Пътят им отново зави по безименен каньон, още по-тесен и оголен от пороите, но нямаше толкова много храсти и ездата стана малко по-лесна. При един завой, където каньонът се разширяваше, Нора дръпна юздите на коня си и изчака Слоун да я настигне.
Както разсеяно се озърташе наоколо, тя изведнъж се напрегна и посочи подронения склон на старото речно корито.
— Виждаш ли онова?
Ръката й сочеше дълга тясна и тъмна вдлъбнатина до редица от камъни.
— Въглени — кимна Слоун и насочи коня си натам.
Двете скочиха от седлата и проучиха мястото. Задъхана от вълнение, Нора вдигна няколко въгленчета с помощта на пинцети и ги прибра в епруветка.
— Точно като Големия северен път до Чако — промълви тя и се изправи. — Мисля, че най-после го открихме. Пътя, по който е минал баща ми.
Слоун се усмихна.
— Изобщо не съм се съмнявала.
Продължиха нататък. При всеки остър завой, където пороите бяха измили дъното на каньона, виждаха осеяната с въглени древна повърхност, а понякога и редици от камъни. От време на време Нора си представяше баща си да язди по същия път, да вижда същите неща. Чувстваше се свързана с него — усещане, което не бе изпитвала от смъртта му.
Към три часа спряха да дадат отдих на конете и се подслониха под един скален перваз.
— Ей, вижте — възкликна Холройд и посочи голямо зелено растение, покрито с огромни фуниевидни бели цветове. — Datura meteloides. Корените й са напоени с атропин — същата отрова като на беладоната.
— Не я показвай на Бонароти — отвърна Смитбак.
— Някои индиански племена ядат корени от това растение, за да предизвикат видения — рече Нора.
— И си нанасят трайни мозъчни увреждания — прибави Холройд.
Докато седяха, опрели гърбове на скалата, и се подкрепяха със сушени плодове и ядки, Слоун извади бинокъла си и започна да оглежда нишите в един задънен каньон срещу тях.
След малко се обърна към Нора.
— Така си и мислех. Там горе има малко скално селище. Първото, което виждам от началото на пътуването.