Златото на Кивира
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Златото на Кивира». Краткое содержание книги:
— Стихотворенията ти са прекрасни.
— А, каубойска поезия — отвърна Суайър, но изглеждаше поласкан.
— Къде научи латински?
— От баща ми. Беше свещеник, все ме тормозеше да чета и да уча. Беше си набил в главата, че ако знам латински, няма да правя толкоз бели. Накрая Третата сатира на Хораций ме накара да си вдигна чуковете.
Той замълча. Поглади мустаците си и погледна надолу към Бонароти.
— Адски добър готвач е, обаче е странен тип, нали?
Нора проследи погледа му. Едрият италианец беше измил съдовете и се готвеше да си ляга. Той с педантично усърдие наду дюшека си, сложи си нощен крем, мрежичка за коса и маска на лицето.
— Какво прави сега? — прошепна Суайър, когато Бонароти пъхна пръсти в ушите си.
— Крякането на жабите смущава съня му — отвърна Слоун Годард, която изплува от мрака и се настани до тях. Тя гърлено се засмя и очите й проблеснаха. — Затова си носи тапи за уши. И има копринена възглавничка, която щеше да накара пралеля ми да позеленее от завист.
— Странен тип — повтори каубоят.
— Може би — каза Слоун, обърна се към него и го изгледа с вдигнати вежди. — Обаче не е мухльо. Виждала съм го на Денали във виелица при петдесет градуса под нулата. Нищо не може да го смути. Сякаш няма никакви чувства.
Нора видя как готвачът внимателно се вмъкна в палатката си и спусна ципа. Тя се обърна към Слоун.
— Разкажи как е навътре в каньона.
— Кофти. Гъсти върби и кедрови храсти, много камънак.
— Докъде стигна?
— До около два километра и половина.
— Конете ще минат ли? — попита Суайър.
— Да. Но ще ни трябват куки за храсти и брадви. И няма много вода. — Слоун хвърли поглед към останалите от групата, които се изтягаха край огъня и пиеха кафе. — Някои от тях неприятно ще се изненадат.
— Колко вода?
— Тук-там по някоя локва. Колкото по-нависоко, толкова по-малко. И това не е всичко. — Тя бръкна в джоба си и извади карта и фенерче. — Проучих района. Баща ти е открил Кивира някъде навътре в този каньон, нали?
Нора се намръщи. Не знаеше, че Слоун носи своя карта.
— Да.
— А ние се намираме тук. Виж какво стои на пътя ни до Кивира.
Тя плъзна лъча на фенерчето до място, където линиите, показващи височината, образуваха свирепа черна маса: хребет, стръмен, труднодостъпен и опасен.
— Знам всичко за този хребет — каза Нора. Усещаше, че звучи гузно. — Баща ми го е нарекъл Дяволския гръбнак. Обаче не виждам причина предварително да плаша другите.
Слоун изключи фенерчето и сгъна картата.
— Какво те кара да мислиш, че конете могат да го изкачат?
— Баща ми е успял да го изкачи с конете си. Щом той е могъл, и ние ще можем.
Слоун я погледна на звездната светлина, продължително и проницателно. Веселото изражение нито за миг не напусна лицето й. Накрая просто кимна.
18.
На другата сутрин след закуска, която почти не отстъпваше на предишната, Нора събра групата при натоварените коне.
— Очаква ни тежък ден — каза тя. — Сигурно ще се наложи да вървим пеш.
— Идеята да походим пеш ми харесва — отвърна Холройд. — Болят ме разни места, за чието съществуване изобщо не съм подозирал. — Разнесе се одобрителен шепот.
— Може ли да водя някой друг кон? — попита облегналият се на една скала Смитбак.
Суайър изплю струя тютюн.
— Проблем ли има?
— Да. Голям колкото цял кон. Мухогъз продължава да се опитва да ме ухапе.
Конят отметна глава в могъщо кимване, после злобно изцвили.
— Само се закача — рече каубоят. — Ако наистина искаше да те ухапе, щеше да усетиш. Нали ти казах, той има чувство за хумор, също като теб. — Суайър хвърли поглед към Нора.
Въпреки волята си, Нора тайно беше доволна.
— Роско е прав, предпочитам да не правим промени, освен ако не се налага. Да почакаме още един ден. — Тя се качи на седлото и даде знак на останалите. — Двете със Слоун ще яздим първи и ще показваме пътя. Роско ще е последен.
Поеха напред по сухото дере. Конете си проправяха път през гъстия храсталак. Каньонът Остър завой бе горещ и тесен — изобщо не можеше да се сравнява с приятната езда от предишния ден. Едната му страна тънеше в плътна лилава сянка, докато другата беше окъпана в слънчева светлина — почти болезнен контраст за очите. Над главите им се издигаха пустинни кедри и върби и образуваха горещ тунел, в който бръмчаха огромни грозни конски мухи.