Залавянето на Вълка от Уолстрийт

Разкриха необятни възможности и пред Уолстрийт: бързите компютри доведоха до масивно нарастване на обема на сделките, и то с използването на най-съвременни финансови продукти и нови стратегии. Финансовите продукти, известни като деривати36, позволяваха на големите институции да прилагат безпрецедентни начини за хеджиране37 на своите инвестиционни портфейли, а най-вълнуващата от всички търговски стратегии, така нареченото портфейлно застраховане38, наливаше постоянно масло в разгарялата се треска да се купуват акции и облигации.

В един финансов фарс, достоен за перото на Кафка, благодарение на портфейлното застраховане всяко покачване на Доу Джоунс караше компютрите да бълват масивни поръчки за закупуване на деривати. Те от своя страна водеха до ново покачване на Доу Джоунс, което пък караше компютрите да бълват нови поръчки за закупуване на деривати… и така до безкрайност. От теоретична гледна точка нямаше причина да не трае вечно.

На практика обаче това се оказа невъзможно, тъй като двамата глупаци, изобретили портфейлното застраховане, вкарали от самото начало в софтуера обезопасителен механизъм. С други думи, щом се стигнело определено ниво на покачване на цените, компютрите трябвало да викнат: „Чакай малко! Има нещо гнило в Дания! Я да вземем да продадем акциите в нашия портфейл с максималната скорост, на която са способни силиконовите ни чипове!“.

И тогава започнаха проблемите. В една реална версия на „Терминаторът“ компютрите се обърнаха срещу своите господари и започнаха да бълват със скоростта на светлината безконечни вълни от поръчки за продаване. Получи се първоначален рязък спад на борсата, което не бе никак добре. Уви, те продължиха да продават и обемът на поръчките им към обяд достигна такова ниво, че компютрите в залата на Нюйоркската стокова борса действително не можеха да смогват, а това си беше чиста трагедия, тъй като в един миг всичко блокира.

А междувременно борсовите посредници, верни на себе си, престанаха да вдигат телефоните, оправдавайки се: „От какъв шибан зор да слушам как побеснелите ми клиенти врещят «Продавай, мама му стара! Продавай!», като наоколо няма и кьорав купувач?“. И вместо да държат ръчичката на клиента и да го утешават, че всичко ще се оправи, те се облегнаха на столовете си, навириха обувките си от крокодилска кожа върху бюрата и оставиха телефоните да си звънят до побъркване. Към четири следобед Доу Джоунс се бе сринал с двайсет и два процента, половин трилион долара бяха заминали на кино, доверието на инвеститорите бе съсипано и ерата на юпитата официално приключи.

Сега, след повече от десетилетие, докато разправях тези неща на разпитващите ме, се усещах необичайно откъснат от тях, сякаш младежът, който ги беше преживял — някакъв будала на име Джордан Белфърт — ми бе абсолютно непознат, но за по-разбираемо описвах биографията му в първо лице. А още по-странно бе как пропусках за свое удобство влиянието на тези събития върху личния ми живот, особено по отношение на първия ми брак — сключихме го с Дениз три месеца преди срива. Бяхме не фалирали, ами оттатък. Но съзнавахме, че успехът всеки миг ще се материализира. Имахме и надежда, и вяра… Докато не стана сривът.